ПЛОВДИВСКАТА ЛИТЕРАТУРНА 2017-а

ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

На прегледа за литературната критика през 2017 г. на Съюза на българските писатели бяха казани остри и категорични думи за критическите текстове, когато са подчинени на регионален принцип. Тезата бе, че литературата е национална и изследването на един „дух на мястото“ носи опасността от механичен сборник. Връщам лентата назад и припомням, че преди повече от 30 години във вестник „Литературен глас“, притурка към някогашния „Отечествен глас“, имаше полемика за провинциалната, столичната и националната литература. Тя, разбира се, не доведе доникъде и е учудващо, че се срещаме с нейни реминисценции сега. Защо да не се приеме, че това е полезрението на критика и то да бъде уважено с избрания от него мащаб, а който иска да подходи към него селективно. Убедена съм, че изследвания за личностите, свързани със Залцбург или Ваймар, никога не биха били възприемани като проява на регионализъм. Този проблем се отнася за две от трите критически книги, които разглеждаме.

Иван Христов с книгата си „Отблясъци“ е обърнат към автори, свързани с Пловдив и с близките Родопи. За мнозина от тях териториалният признак като белег на приобщаването им към дадена общност е напълно неприемлив – Николай Хайтов, Николай Заяков, Александър Бандеров /да не изреждаме повече/ имат своето място в националния литературен летопис и не е необходимо да се подчертава връзката им с мястото на творчеството. В отделните текстове се открояват предпочитанията към очерка, есеистичните наброски, рецензията.

В целостта си те представят критика с неговите предпочитания и деликатно заявени резерви. Сполука е автентичният спомен за Николай Хайтов, който се развива във времето; много убедителни са редовете за Георги Пашев, останал неподвластен на товара на годините, за да създаде оригинална проза, в която документализмът се вписва в духа на една литературна атмосфера; с дълбочина е коментирано създаденото от Петър Анастасов; откроена е неповторимата специфика на словото на Николай Заяков; не могат да се прескочат „сините планини“ на Александър Бандеров, които изкушават всеки изследовател. В книгата намира своето място Емил Калъчев с търсените и уловени устои на едно поколение, за да се стигне до модерно написаната книга „Храбрите приключения на Бин и Бен“, допускаща към себе си и детска, и възрастово напреднала читателска аудитория. Иван Христов в никакъв случай не следва регистрацията на пловдивските литературни изяви, но сред натежалото от мемоари българско небе не може да се пренебрегне книгата на Георги Стоянов „Паметта на сърцето“, пътуваща през годините и сваляща завеси, за да се разкрие тъмното и светлото, комичното и трагичното през не малко превратни десетилетия – това е обществен, литературен и творчески портрет на България, като поколенията преминават през няколко все неповторими и окончателни формати на живот. Иван Христов има своите предпочитания и не ги крие, оценява стореното от другите като