ПЛОВДИВСКАТА ЛИТЕРАТУРНА 2017-а

ми подари книгата си „Княгини – слугини в Гърция“. Още заглавието подсказва темата, а книгата се оказа много интригуваща. Затруднението идваше от това, че беше минало време от издаването ѝ и закъснелият отзив трудно можеше да намери мотивация. Същевременно от известно време в литературните среди е явен интересът към емигрантската литература и тя има своето място сред читателите. Въпреки това все още ги няма текстовете за другите, които са между двете страни и не пишат от позицията на уседналостта. Стихосбирката на Мария Филипова – Хаджи „Изповеди. На тебе, Гърция“ е двуезично издание – на български и гръцки език с една много ясно изразена благодарност към страната, дала пристан в тежък момент. Преплитат се носталгия и много лаконичен разказ за преживяното от човека, намиращ се между две реалности. Естествено се разгръщат мотивите за самотата и приема, за цената на преживяното. Това, което разконцентрира цялостната концепция е появяващото се ядро за съкровеното – неизменното разминаване, порива към полет и осъзнаването колко той е невъзможен. Трудно е съжителството на тема в тема. Необходима е авторедакция. Ако се отстои позитивността, въпреки всички прагове се защитава позицията на човека, който очаква продължението.

Радка Атанасова – Топалова и стихосбирката „Коя ли съм?“ Още със заглавието се поставя проблемът да се уточняват изначални позиции – някои от циклите като „Коя съм аз?“, „Кой си ти?“, Кои сме ний?“. Това са философските въпроси за идентичността на личността, но е загубена посоката към аналитизма в името на емоцията. Преминава се през различни концентрични кръгове, за да се стигне до изконни истини. Тогава, когато се откаже от разсъдъчността и обговарянето, Радка Атанасова – Топалова е истински убедителна, но го прави рядко:

Понякога ми идва

с един отчаян ритник

... да избия вратата.

Рабирайте „вратата на битието“. По аналогичен начин е добра, когато дефинира същността на проблема – поетите: „На истината адютанти са“ или фиксира непреходни истини. Стихотворението ѝ за Левски, който остава неназован в „Монолог на портрета“ е без уговорки сполука, а обратно, отново посветеното на него „Писание до светия“ е в духа на обстоятелствения коментар и с нищо не надстроява. Стихосбирката има нужда от една безпощадна автоселекция.

Иванка Янкова с „Лотосът на безкрая“ събира стихове, импресии, есета, хайку. Пълна несъвместимост между търсен философски поглед, вариации на тема природа, съкровени изповеди, детски стихове и текстове посветени на сакрални топоси, но без оригинално звучене – България, Перущица, Родопите, като тук са и любими славянски ориентири – Москва , Киев, Беларус. Цялото това разнопосочие, носещо идеята за събрано, на фона на времето е обхванато от отворения въпрос, който не звучи еднократно в поетичната пловдивска 2017-а година: „коя съм, от къде съм, смисъл има ли?“ Може да се съжалява, че така се губят стихове като „Нозете на нощта“, „Ще отпътувам някой