ПЛОВДИВСКАТА ЛИТЕРАТУРНА 2017-а

(За сътвореното от Дружеството на писателите - Пловдив)

3.28   (58 votes)
ден“, „Лица замръзнали“.

Розалия Александрова със стихосбирката си „Рошава“ насочва към образа на нестандартната лирическа героиня, която търси различното и заедно с това отстоява собствената си същност в контекста на универсалните устои. С виталност се защитава изминаването не само на пътя, но и на новия път, който е обърнат и към себепознанието, и към многоликостта на живота. Тук се откроява и предизвикателството, избрано от пилигрима, и идеята за посветените, готови да тръгнат след хипотезата към високата цел. Смущава ме единствено максимализмът, отстояващ формулата на абсолютната отдаденост на човека, търсещ Бога в себе си. Той е натрапчиво декларативен. Може би недоизказаното би свършило по-добра работа. Все пак да приемем, че това е личностен избор, търсещ художествения си изказ.

Мария В. Николова представя един друг поглед към словото със „Заспа последният щурец“. Това е стихосбирката на зрелостта, традиционно обобщено – на равносметката, но преди всичко на нестихващото съпротивление. В нея има много желание миговете на щастието да не бъдат само спомени, а образно казано – след съня на последния щурец да дойде новата му песен. Едновременно в стихотворенията се проследява и суровата логика на живота, и забравата на едно преминало, останало назад във времето, но тук се разкрива и смелостта истините да се приемат такива, каквито са. Не може да не се откроят стихотворения като едноименното, дало заглавието на книгата, „Забравено село“, „Страшният съд“, „Ти можеш ли такава да ме имаш“ , „Луд кръговрат“, „От съдбата белязани“. В тях са уловени променящи се състояния през различни периоди, но над всичко остават поривът към ново и ново изживяване на чувствата и добротата. В духа на шегата със стихотворението „Иване“ тя дава принос към все още несътворената антология за образа на Иван в българската поезия – не може да се отрече, че поетесите много обичат този Иван. Това е положението.

Ще започна с една от находките на Мария Илиева от книгата ѝ „На ръба на последната обич“: „Полегнал на хълбок, животът/ отколе ни гледа сеира...“ Но животът в тази книга е любовта. Тя е уловена в целия спектър от проявления и се е получил поетичен летопис на чувствата. В тях заема своето място разказът за очакваното и невъзможното, за отдадеността и раздялата. На моменти се стига до импресии на преживяното съкровено. Тогава, когато им се отдаде, Мария Илиева стига до трагична еднопосочност: „А ако някога достигна до сърцето ти, / ще има смисъл от това, че съм живяла.“ В това пространство на чувствата се появяват литературни реплики – „а бели лястовици няма“. Светът на предметите също поема напрежението на влюбената жена, но устойчиво се проявява с един и същи щрих – „... часовникът – развратен, стар циник“, „Намига огледалото цинично...“ Всичко това се вписва в духа на сезоните, а често предпочитаната идея за руската рулетка насочва към неочаквания взрив, когато се стигне до нежелания обрат. Това е една стихосбирка за личния ком

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020