ПЛОВДИВСКАТА ЛИТЕРАТУРНА 2017-а

ентар на преживяното, която улавя и щастливия полет, и драмата на раздялата. Книгата е искрена, изповедна, но спокойно би могла да се лиши от доста стихотворения, за да изпъкне ударната сила на посланието.

Продължаваме с книгата на Любка Славова „Посоката, в която те обичам“. Това е стихосбирка с добри стихотворения и много повтарящи се теми въпреки очевидните попадения – мотивите за виното, за Созопол, за Тодоровден, описателни творби – „Пловдив“, “Какво е мир“, “Човекът на новото време“. Така изчезва концептуалното начало. Никой няма предвид, че сътвореното трябва да бъде един строго симетричен математически модел, но книгата губи композиционната си стройност и е словоохотлива.

Търсим добрите страни – стихотворения, които разгръщат представата за любовното чувство с убедително въздействаща междутекстовост – във времето на тържествуващата взаимност се появява познатата и винаги вълнуваща „цъфнала ръж“, при осъзнатата безпътица „цъфналите вишни“ са в клетката на миналото. Стихосбирката разгръща една все по-обогатяваща се картина на преживяванията, преминава през светлите и тъмните страни на интимното, визира от различни аспекти присъствието и отсъствието на децата в живота на човек, а на моменти се извисява над строго индивидуалното и постига универсалното – „Калинкова пътека“, „Шал от бяла мъгла“, „На лятото косите са дъждовни“. В тази посока виждам и бъдещите търсения.

Веселина Здравчева и „Лъч“. Това е една стихосбирка, която има двуделна конструкция. Първата част е обърната към лично изживяното, а втората – към начина, по който се възприема родното. Стиховете нямат поетическа претенция, а изразяват желанието да се изживее празникът на живота. Затова и в книгата има толкова много светлина, а по отношение на чувствата – извисяване над миналото и отказ да се търси загубената правда. Условностите се отхвърлят и се отстоява готовността да се търси доброто и любовта да тържествува. Стихотворенията, посветени на България, на Альоша, на Роженския събор, на първоучителите, дори и на НБ „Иван Вазов“ са речитативи, наситени със патриотичен заряд, в които доминира описателното начало. Затова стихосбирката въздейства като една рефлексия на преживяното.

Преминаваме към стихосбирката на Мария Панчовска „ Хилядолетия надежда“. В нея тя налага напълно излишна периодизация. Написаните преди десетилетия стихотворения не отстъпват на зрелите творби. Още от самото начало се появяват впечатляващи стихове с метафоричния си изказ и рационално начало. Много силни образни внушения и размисъл за вечното и преходното. Във въвеждащата част все още е силна романтичната изказност и има доста плач: „И проплаквам късно, но в прераждане“, елегантната препратка към вечерния тромпет на Борис Христов: „Космически обречен и готов / да плаче със вечерния тромпет“ или „Той плаче за жената, която все не идва...“ и още: „ той няма вече сили да заплаче“. Категорично – плач, изискващ туширане. Постепенно тази емоционална реакция се „п