Marlena Yurukowa

Poetry

Жената затваря вратата

5.00(2 votes)

Poetry

Един спокоен ден

4.97(1266 votes)

Poetry

Бунтът на езика

4.93(3565 votes)

Poetry

Без корени

4.92(886 votes)

Short Story

Бяла роза...

4.92(598 votes)

More

Чикаго- първият кръг

/на Никола Маринов/

3.00   (2 votes)

Да отидеш от България в Чикаго е като да излезеш от акварел на Никола Маринов и да влезеш в картина на Edward Hopper, от прасковената светлина, в която майки обгръщат децата си, и която момичета с поглед пренасят в теб- в геометрично насечени пространства, за които картината е малка, а хората са само допълнение към геометрията им. Улицата, на която си излизал по чехли, за да отскочиш за хляб до съседа или магазина, там е футуристична система от магистрали, мостове, железници, надлези и подлези. Магазинът е някъде на най-отдалечения й край и да стигнеш дотам е изпитание. Работното място е още по-далече. Тръгваш да ги достигнеш с „Блу лайн трейн“, „Ред лайн трейн“, „Браун лайн трейн“, пътуваш толкова дълго, че забравяш закъде си тръгнал. За магазина, защото работата е все още само много далечен копнеж.

Още по-далечен копнеж беше домът им, Търговище – роден град и на трите жени, и на Никола Маринов. И трите тайничко една от друга се надяваха да не намерят никакво препитание тук, за да имат оправдание да се потопят обратно в разтворения от нежност акварел. Не смееха да си признаят нежността и слабостта на самите себе си и за да не се издадат, не се гледаха в очите. Дните прекарваха в напрегнато придвижване из геометричните конструкции на пейзажа и взиране в обявите за работа във вестниците, оставени милостиво от минувачите в подножието на небостъргачите, или по витрините на индийските и мексикански магазини, в един от които Милка още първия ден след пристигането им сред купищата пробити тенджери, обувки и дрехи втора употреба бе открила съвсем новичък дневника на Ане Франк за 50 цента. Вечер се прибираха с „Блу лайн трейн“ в предградието, където с още пет сънароднички деляха наем и жилище, което едва разпознаваха сред хилядите еднакви блокчета.

От напрежението на деня не им се говореше. Сякаш вече не бяха заедно. Започваха да заприличват на жените, застинали като манекени в картините на Хопър- сами със себе си в пространство, разсечено от релси, писти и небостъргачи, в което самите те изгубени търсеха нещо вече изгубено. Трябваше да се насилят и да се подчинят на новия си живот тук, да се оставят той да ги пренася все по-ускорено из пътните си съоръжения и конструкции, както се бяха оставили дошлите по-рано. От тях зависеше само това усилие- да се покорят- и нищо друго- най-малко онова, за което бяха мечтали и дошли. Ако се разбунтуваха, трябваше да се бунтуват срещу собствения си бунт, довел ги на дъното между небостъргачите.

Трите жени- едната съвсем млада, почти момиче, другата жена на 33, като във филма на Христо Христов, и третата- вече около 50, с усилие задържаха възмущението си от съветите на добронамеренените по-стари емигранти, които тържествуваха над тях с уверението, че много ще се мъчат особено, ако не знаят английски. Че ще трябва да минат по реда си през всичките адски кръгове на емиграцията- от най-долното и отчаяно състояние на новодошлите, през първата работа на общи работници на летището, през всички следващ

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2021