ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ПЪРВОРОДСТВОТО НА СЛОВОТО

След като прочетох стихосбирката на Галина Вълчева „Вълча зима“, за себе си вече нямам съмнение, че тя е поет, който с премерени жестове преминава границите на живописта и музиката вътре в поезията. Нейните творби доказват като художествено действие, че поезията е семката, от която израства разклоненото дърво на всички други изкуства. Нейната поезия връща в живота онова, което архитектурата, театърът и живописта са извлекли. Стихосбирката на Галина Вълчева е толкова ярък творчески успех за съвременната ни поезия, че човек просто не вярва на очите си. Изведнъж си изправен пред явлението как поезията се превръща в постъпка. Последното ми изказване ни хвърля вече не толкова в необикновените формални успехи на книгата. Макар че поезията преди всичко е точно това – да бъдеш оригинален във формата. Това Галина Вълчева го умее както дишането, но ние сме изправени пред друго, по-изненадващо поетическо събитие. Книгата „Вълча зима“ е уникална като постъпка за поетесата и събитие за нас не само поради отварянето на нови пространства, но и поради затръшване на една врата зад гърба на българската поезия (и не само на българската).

И формално, и като поетическо поведение, книгата на Галина Вълчева е успешен опит тъй нареченият постмодернизъм да бъде преодолян в нашата поезия, но не чрез писането на неговия некролог, а чрез въвеждането на такива правила на поетичната условност, че тази маниерност (на постмодернизма), това неплевене на поетическите нивя да бъде надмогнато. Преди да стане формално течение, постмодернизмът се прояви като аморфно поведение на голото отричане на установени естетически представи, които повече се държаха на израза, а не на образа. Както малките деца, знаейки, че някои думи са забранени за казване пред възрастните, нарочно ги изкрещяват на всеослушание, така и общественият слух през последните двайсетина години беше първо проглушен от тази сенсуалистична текстуалност (ако употребим жаргона на самия постмодернизъм). „Поезията“ на сетивата: това ме кефи, това не ме кефи, наклонностите на „авторите“ като предмет на изразяване и обявяване пред публиката, сърбежите им и всичките им други кожни приятности и неприятности, вкусът им за горчиво, солено, шекерено и прочие, обонянието, което се интересува от вонята на разложеното, отходното, некъпаното, че дори и на мършата.

Този постмодернизъм не може да бъде отречен, но може да бъде надмогнат само от поезия като тази на Галина Вълчева. Същността на това поетическо поведение, което по своя характер е решително и мъжествено, е в това, че поетическата условност не е връщане към един стар реализъм на отразяване на действителността, а е опит за обратното – изкуството, в случая поезията, да се отразява в действителността. Разграничаването между поезия и живот при Галина Вълчева е преодоляно. Животът и поезията стават едно и също. Словото е постъпка, поведението е езиково действие. Стихотворенията от „Вълча зима“ радват и възхищават, защото сякаш ни даряват с ново зрение и нов слух