Париж в жълта жилетка

Allons enfants de la Patrie, Le jour de gloire est arrivé... La Marseillaise

Be first to rate

Бунтовният дух на Париж, ме обзема още в автобуса на път към пистата. Циганка с дънести шалвари и елече е потънала в непроницаемото си лице, което не изразява никаква емоция, пол или възраст. Забрадката й, предизвикателно омотана и завързана над главата, напомня формата на червена якобинска шапка. Разбира се, ефектът е случаен. Една зловеща нова Мариана, повела народа към неизвестното. Marchons, marchons! Видът й подсилва гигантска брадавица на горната устна, покрила почти изцяло долната част на лицето, скрито в сянка. Оглеждам се за гилотината... С нечистата си кръв да напоим браздите, нали така се пееше в най-прекрасния химн с възможно най-ужасяващия текст. Очите й не изразяват нищо. Съвсем нищо. Дори не страх или агресия, примирение или отрицание. Не говорим за страдание и болка. Просто нищо. Тъпота и безразличие. Някакво атавистично желание за присъствие в охолния свят на другите, ей така, напук. Защо е тръгнала тази жена към Париж в навечерието на Коледа? Кой я очаква, какво ще прави в сърцето на цивилизацията? Роднини ли има там? Ще краде, ще проси, ще получава помощи, ще напомня постоянно за себе си, проклети да сте, вие сте виновни, че съм такава, че съм аз.

Останалите ми български спътници в самолета са не по-малко странни. Шумни, подпийнали, неестествено оживени, със самочувствие, подхранено от мисълта за усвоената дестинация. Париж е наш, Париж е наш..., облечени сме в анцузи, със слушалки на ушите и Си отиваме, където и да е това, но по-далече. От слушалките жужат и бумтят диви балкански ритми. Някой псува България на майка. Блъскане в салона на самолета, разправии за места, откъслечни подвиквания, бебета реват, а децибелите на разговорите са далеч над допустимото. Като на селска автогара в годините на късния соц. Поглеждам съчувствено към стюардесите, срещам няколко чуждестранни погледа и се улавям, че Ги гледам като тях. Гнусливо. Аз, българката, гледам с недоумение екзотичните си сънародници. Това ли е походът на новите варвари към мечтаните стари земи? Цветан Тодоров вече не може да допише отговора. Хващам се на бас, че всеки втори от тях се мисли за пряк потомък на Аспарух и би разкъсал всеки, който досегне ганглийното му патриотично чувство. Опитвам се да потуша гузното си високомерие на новоизпечена парижанка и забивам поглед в прозореца. София потъва в облаците, стискам облекчено очи и връщам времето назад, точно двайсет години назад, в далечното лято на 1998-ма, когато почувствах Париж като необятно море под краката си. Море от сгради, отделени със зелени островчета, градини, паркове, гори, между които се вие змиевидното тяло на Сена и над всички – победно щръкнала във висините кулата на Гюстав Айфел. Тогава Париж ми се стори като Аркадия – зелено-златен, окъпан в слънце и възторг. Най-сочният град на света. Била съм млада, сигурна затова ми се е видял такъв. След това прочетох някъде, че той е най-застроеният и урбанизиран град в Европа, с най-малко зелени площи на глава от населението си. Градът с най-малко пр

1234>>>

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2023