Париж в жълта жилетка

Второто е темата на деня - революцията на жълтите жилетки. Харесва ми да пътувам в опасни времена. Което си има и своите неудобства, разбира се, като проблеми с придвижването, например, затворени музеи, каски на главите, жилетките разбиват витрини с павета и топки за петанк, а това чупи глави,... снимането забранено и ей такива неща. Още в шатъла на път от Бове към Париж виждаме бунтовниците, които са си направили бивак на кръстовището след летището по магистралата. Опънали са тента против дъжд и вятър, сковали са си къщичка от палети, запалили са си огън от автомобилни гуми (къде дремят френските Зелени сега, къде?), варят си чай и кафе в големи баки, подобни на луноходи, и махат възторжено към автомобилите. Търсят съмишленици. Нашият чернокож шофьор надува бодро клаксона и ги приветства, очевидно им симпатизира. Вглеждам се в лицата им – приветливи, млади и не чак толкова млади, но усмихнати и ведри. Изглеждат умни, изглеждат вдъхновени, приличат ми на хора, които знаят какво искат. Странно, по нищо не напомнят на тълпата лумпени и вандали, в каквато ги припознават нашите медии. Не и френските, обаче. Вечерта в хотела, сред телевизионните новини и анализи внезапно се намесва и един комедиен образ на актьор, досущ изглеждащ като Макрон, облечен в нелепо скъпо, възголемичко шикозно сако и наметнал жълта жилетка, разигравайки някакъв скеч. Приликата е поразителна, за миг ми минава през ум, че може пък самият Президент да се е включил в шоуто, играейки себе си. На французите малко им трябва. А на Париж някак си винаги са му отивали и метежите, и революциите, колкото и неясни и неопределени да са те в момента. И безпардонната свобода на словото, за която граници и бариери няма открити, няма открити. Минават ми през ум злокобни кървави зимни сюжети от близкото минало... Шарли Ебдо... Сега ситуацията е по-различна. Но винаги е въпрос на чест и достойнство да се отстоява самоотвержено гражданската кауза. Французите са общество на идеите. И техните медии разбират това, като им отдават дължимото, анализират обстоятелствата, говорят без притеснение, без излишна паника, опитват се да бъдат обективни и да ги разберат, да запазят самообладание и да не рушат без друго празничния дух, който постепенно обзема всички. В тази телевизионна картина дори Марин Льо Пен изглежда рационално. Без паника, гражданското общество затова е гражданско, защото протестира. Многоговори. Подиграва се на властниците. И това е много, много френско.

Човек пътува към Париж обикновено въоръжен до зъби с клишета – най-красивият, най-романтичният град, столицата на любовта (или разврата ако предпочитате), на цивилизацията, на изкуството, на философията, на декаданса, на революциите. Либертé, фратернитé, егалитé... Едното изключва другото, а третото... и въобще знаем до къде е постлан пътят с тези добри намерения, яли сме им попарата на тези революции. Но не е ли по-лесно да зарежа вс