Почти всички писатели, които са ми били интересни и с които съм се сближавал, са били особняци. Сред тях Генчо Стоев беше един от най-интересните единаци. Макар че в годините, в които вече го познавах и лично - а това е краят на 60-те и началото на 70-те – той беше вече получил високо признание – и официално, и на широката читателска публика, не се вписваше в официалния литературен живот, беше дистанциран към тогавашния литературен естаблишмънт, странеше от литературните среди, живееше уединено, задълго оттеглил се някъде да пише. Може би и затова почти всички млади (имам предвид дебютиралите през 60-те години) критици го обичахме. А рано отишлият си от живота наш колега Драган Ничев направи и анкета с него.
Постепенно ми се изясняваше и защо Генчо Стоев бяга от официалността. Взел участие в антифашисткото движение, след 9.ІХ.1944 година се отдава на обществена и журналистическа работа и завършва през 1951 година философия в Софийския Университет. Като журналист има конфликт с диктатора Вълко Червенков и сблъсъкът с властта го травматизира. Оттук насетне Генчо Стоев се дистанцира от обществения живот, води уединено съществуване, изцяло отдаден на литературата.
След 12 годишно мълчание, през 1965 година се появява с два романа – съвременния роман из живота на работниците „Лош ден” и историческия роман „Цената на златото”, нов художествен прочит на Априлското въстание. Въпреки триумфалното си влизане във високата литература, Генчо Стоев, повтарям, не се включи в официалната общност, не само защото се дистанцираше от умилкващите се около властта писатели, но и защото имаше резерви към т.нар. „размразяване” и разбираше,че старият култ е заменен с нов, по-рафиниран. Разбираше, че лошите времена са си отишли, но са дошли подлите. Въпреки личната ми неприязън към новия диктатор, до 1981 година и аз все още смятах, че априлския пленум е означавал десталинизация. Генчо никога не е говорил за това, но се усещаше, че съвременната политическа действителност го прави тревожен и подозрителен. В известен смисъл, въпреки че бяха съвсем различни индивдидуалности, Генчо Стоев имаше нещо общо с много по-близкия ми приятел Васил Попов. Васил обаче се оказа по-наивен и доверчив, той вярваше, че на лоялността му властта ще отговори с доверие и се излъга, което го съкруши. И не е случайно, че именно Генчо, с неговите ранни комунистически идеали и горчив социален опит на „разочаровн ентусиаст”, се оказа по-предпазливия, беше подозрителен към властта, той знаеше отвътре, че тя не спазва никакви правила и именно това е основното й правило.
Когато казах, че Генчо и Васил по нещо си приличаха, една от тези прилики бе склонността им да се уединяват задълго, за да пишат. След което обаче Васил се завръщаше към светския живот, докато Генчо оставаше в своята самота. Другата – вече литературна прилика – бе интересът им към работническата тема.
Един от големите преломи, осъществени от литературата през 60-те години
The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.