Дарът

наясно със „софийските патаклами“, както той наричаше столичните културни събития. Даде ѝ пари и тя им взе билети за „Жизел“. Спектакълът се падна на рождения ѝ ден – в една мразовита, навъсена събота.

И така на осемнайсети януари, с натежали стомаси от баницата с праз и тиквеника за седмия рожден ден на Неда, тримата се понесоха към гарата в най-представителния им според баба ѝ вид. Въпреки неистовите ѝ протести, сополи и сълзи, Неда се намъкна в кафявия си вълнен панталон под синьо-розовата плетена рокля – по думите на баба ѝ – единственият начин да не замръзне в тоя студ, пък и модата им тъкмо идвала. Дядо ѝ се бе нагиздил със сивия си панталон с ръб от сватбата на дъщеря му, за случая силно отпуснат на кръста. Беше си закачил отдавна заспалия часовник с ланец от баща му и верижката му се кандилкаше тържествено. Баба ѝ се бе нагласила с тоалета за банкетите на текезесето по случай 8 март – черна пола и зелена плетена жилетка с избродирани на яката цветенца. Като влязоха в операта и видяха мраморните колони, фреските, огромните кристални полилеи, коприната и кадифето, се почувстваха като мушици, погрешка кацнали на чужда планета. Три пъти питаха разпоредителката за местата си и накрая тя заряза работата си с въздишка и ги заведе лично. Докато се придвижваха натам, дядо ѝ куцукаше подире им задъхан и потропваше с бастуна си по пода, а Неда, разтреперана от срам, му правеше знаци да побърза. (И досега се връщаше към този миг и не можеше да си го прости.) Като се настаниха, той я прати за „книжле“, по-точно програмата, и успя преди спектакъла да ѝ прочете сюжета. После светлините изгаснаха, музиката се разля из залата и всичко останало изгуби значение.

„Жизел“. Най-прекрасната приказка, която ѝ бяха разказвали. Неда уж седеше на седалката си на трети балкон между баба и дядо, а всъщност се намираше край Рейн. Когато красивата селска девойка изскочи от къщичката си и взе жизнерадостно да подскача и да се върти, Неда тутакси я обикна. Жизел танцуваше и Неда танцуваше, сякаш преляла се в нейното тяло. Дишаше ароматния въздух, птичките ѝ чуруликаха, слънцето галеше лицето ѝ, а бодрите ритми раздвижваха кръвта ѝ. Щом красивият Алберт се показа на сцената, и тя се влюби в него; сърцето ѝ заби учестено и даже успя да забрави, че той всъщност е принц, сгоден за принцеса, а се прави на селянин, за да го хареса Жизел. Дразнеше се на ревнивия лесничей Ханс, и въпреки че дядо ѝ ѝ бе прочел какво ще стане, се молеше за чудо: той да не узнае тайната на Алберт и да не го издаде пред Жизел. А когато това все пак се случи и Жизел полудя и умря, все едно светът се срути върху Неда, сякаш цялата му тъмнина се изля в душата ѝ. Прекара антракта без да се отлепи от седалката, без да вдигне глава, без да продума. Само сълзите ѝ се стичаха, а баба ѝ, непривично умълчана, ги бършеше с кърпа и я галеше. А когато след антракта Жизел отново се яви и затанцува, обляна в синкава светлина, Неда хем знаеше, че това е духът ѝ, хем в нея все още мъждукаше надежда,