Пет минути

ни пресници. От дясната ми страна седи друг мъж – слаб и тъмнокос с набола брада, също пребледнял, но с поглед ясен и... безумен. В очите му виждам стряскащ блясък. Дали и моите изглеждат така? Поглеждам към господина отляво – в неговите липсват искрите на другия, но той и без тях е на път да избухне.

 

- Що за глупости?! – Гръмва гласът му. – Как така за пет минути? Що за безотговорност, що за непрофесионализъм?! И какво сега? Ще стоим и ще чакаме?! Или ще ни посъветвате да прекараме последните пет минути от живота си в молитва и смирение, уважаеми пилоте?! Нищо подобно, драги! Вие ще приземите този самолет, ще го приземите благополучно, и то веднага! Веднъж да усетя пак твърда земя под краката си, веднъж да изляза от тази адска алуминиева кутийка, ще ви дам да се разберете и на вас, и на цялата ви компания!

 

Гневният господин седи и нарежда, а бузите му стават все по-червени и по-червени. След последната заплаха се разнася хрипливият смях на мъжа, седящ отдясно. После отново започва да говори пилотът:

 

- Уважаеми пътници, няма да успеем да се приземим благополучно – мога да рискувам и да опитам, но шансът да успея е почти нулев. Единствената ни възможност е да се издигнем, а вие да вземете парашутите, да скочите и да се молите да се приземите в някое от близките селца. Или това, или да се разбием. Моля ви, имайте вяра, вземете парашутите и се насочете към изходите. Запазете спокойствие. Нека първи скочат жените и децата.

 

Втори писък. Смут, шепот и викове. „Няма време!" Няма време наистина. А той.. той е полудял. Или пък не? Стюардесите, които раздават оранжевите раници, изглеждат спокойни. И те ли са полудели? Няма време. Няма време! А на борда има деца... Колко минути остават? Три? Две? Няма време! Започвам да се задъхвам.

 

Господинът до мен се изправя и грабва нетърпеливо раницата с парашута от ръцете на стюардесата, аз машинално взимам своя и също ставам.

 

- Дайте път!... Пази се бе, имам жена и две деца!... Трябва да мина, дайте ми да скоча! – Дебелият господин си проправя път към вратата с лакти сред изправените пътници.

Изведнъж мъжът с горящия поглед се стрелва след него, хваща го за яката и го издърпва встрани.

 

- Първо жените с децата! – ръмжи насреща му.

 

- Пусни ме, пусни ме веднага, иначе...

 

- Иначе какво? Да не вземеш да ме убиеш? – И хрипливият му смях изпълва въздуха, извисявайки се над приглушения детския плач и успокоителните думи на майките.

 

- Ще те осъдя! Ще изгниеш в затвора, ако не ме пуснеш, нищожество!

Тъмнокосият мъж пак започва да се смее, после вдига десния си крачол и показва проследяващата гривна, която се е вкопчила в глезена му като черна лъскава пиявица.

 

- Закъснял си. А сега стой мирен и не пречи, защото ако изпревариш и една жена, кълна се, ще те удуша тук и