Alexandrina Dimova

Short Story

Глупост

4.89(146 votes)

Short Story

Глухарчета

4.87(47 votes)

More

Пет минути

4.88   (334 votes)
сега!

 

Веднага щом пребледнелият дебелак се отдръпва, една жена, притиснала златокосо момченце към гърдите си, полита през отворената врата и се изгубва насред белите облаци. Следва я втора, трета... Те скачат като малки неопитни бели птиченца с неестествено оранжеви крила, които се хвърлят от гнездото по примера на майка си, за да се научат да летят. Дано полетят.

 

Една стюардеса ме побутва и посочва отворената врата, а аз се стъписвам, изведнъж припомнила си, че няма време. После като обезумяла хуквам към пилотската кабина. Колко ми остава? Минута? Тридесет секунди?

 

Вратата се отваря шумно и Андрей се обръща към мен. Лицето му започва да пребледнява като в съня ми. Приближавам се до него, а въпросите в гърдите ми напират и се блъскат.

 

- Какви ги вършиш, Ева?! Отивай! Скачай!

 

- Няма!

 

- Няма време! Отивай, моля те. Искам да знам, че си се спасила.

 

- И аз исках да знам къде си.

 

- Вече е късно за това. Моля те, върви!

 

- Само ако и ти дойдеш.

 

- Капитанът потъва с кораба си.

 

Тонът му е твърд и хладен. Реже като стоманено острие. Усещам, че долната ми устна се разтреперва. Това ли е той сега – капитан и нищо повече? За това ли ме изостави? Искам да го питам, но гърлото ми е сковано, сякаш някой стяга врата ми с менгеме. Думите едва ли ще излязат, а и вече усещам, че политаме надолу. Няма време.

 

Гледам го в очите и чакам да се разбием. С периферното си зрение виждам един приближаващ се към стъклото на пилотската кабина леден връх и очаквам оглушителния сблъсък. Две силни ръце обгръщат раменете ми. Аз и пилотът се превръщаме в ние, жалко само, че след миг вече ще сме тъмно петно върху белия лед – пламъци и овъглени отломки. Може би имам още секунда и ще успея да получа отговор на поне едно от своите защо. Поемам дъх, за да попитам, но точно тогава времето ми се стопява като ледено кубче във фурна... БУМ!

 

Пак се събуждам, този път с влажни очи. Сините седалки отпред ме гледат спокойно, а през прозореца любопитно наднича белота. Изтривам сълзите си и облекчено си поемам дъх. Имам време.

 

Но облекчението се оказва нетрайно съединение. Изведнъж във въздуха се разнася познато съобщение, от което ме побиват тръпки. Говори пилотът.

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2024