Nicolina Serafimova

Short Story

Халището

4.83(1397 votes)

More

Мотиката

4.85   (1526 votes)

Ех, Станьо, Станьо! Без малко да не мога да дойда. Закъснях, ама ще прощаваш! Едва сколасах до обяд. Тази сутрин те поменах в къщи и се приготвих да дойда и тука, както всяка година на този ден. Сложих в двете чанти каквото имаше за раздаване – питка, жито, вафли, ябълки, един чифт чорапи и хавлиена кърпа за лице. Напълних една туба петлитровка с вода от чешмата. Взех си и мотиката, дето ми я направи приживе, та като идвам да те тесам. Ох, без малко да забравя и бастуна, но се сетих навреме, та се върнах. В седем и половина седях вече на пейката пред входа да чакам Ванката, Кетиния, от четвъртия етаж. Той сега кара такси. Почаках, почаках, пък се зададе по едно време:

- О, бабо Цецо, пак ти ли!? Къде си тръгнала с тия мотики?

- Хайде стига! Нали знаеш къде. То веднъж в годината и ти ми викаш “пак ли”.

- Хайде товари се, но давай поръчка по телефона, че такъв е редът.

Ами дадох поръчка, какво да правя! И той, не е виновно момчето. И пак него пратиха, ама така завели реда – може пък да е за по-хубаво. И тръгнахме, а по пътя Ванката взе да си спомня:

– Колко години станаха, откак си отиде бай Станьо?

– Седем – рекох и душата ми се сви, – кога станаха седем?...

– Хубав човек беше! Веднъж ме вади от една шахта. Само той можа да ме измъкне. Каква канара беше! И като ме спаси, не даде на баща ми да ме бие. Що народ се беше събрал и не можаха да ме извадят, а той ме вдигна само с едната ръка.

– Ами какво си правил в тая шахта? – попитах.

– Като ритахме топка, тя взе че влезна в една открита шахта на ВиК-то…

– Белалии бяхте, ама нейсе…

– Абе, тоя къде кара, бе!... – развика се по едно време Ванката и като отвори стъклото, се накара на едно ухлаво, такова младо, много вакло, ама като некъпано и със слънчеви очила. – Ти къде караш бе? Книжка имаш ли?

А онова като отвори една разкривена уста. Ама като ги зареди едни. Изскочи от колата и тропа по моята врата и псува. Ванката и той изскочи и взеха да се бутат и да се карат. Някакво стъкло се счупи. Насъбраха се хора, ама всички сеирджии. Тоя ухлавия извади нож. Като го видях как лъсна, грабнах каквото сварих и изскочих от колата.

Само че, вместо бастуна, съм взела мотиката. Вдигнах я високо срещу ухлавото и викнах: „Наза-ад! Назад, че не знаеш каква лудост имам!” А онова ме гледа и се зъби. Ванката ме дърпа настрана и ми вика: „Бягаййй! Не се месиии!”. Ама как няма да се меся. Пък и оня беше в нарушение.

Аз може да съм карала кола, само когато ти пиеше, ама знам правилата. Пък и ме знаеш как побеснявам от несправедливости. Че и да скача да се бие! Че и нож да вади!

Тръгнах с мотиката към него, а той като ме блъсна, на земята ме събори. Ама не се уплаших! Полека-лека пак станах, подпрях се на мотиката да си взема въздух и пак я вдигнах високо. Опрях му я в корема му и го съборих и аз на земята. И щеше да стане една, Станьо, ама има Господ! Оня келеш скочи, взе мотиката и срещу Ванката – аха да го пос

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2023