Мотиката

че успокоена, че е накичен със синджири, защото така е модерно, а не е… за какъвто го помислих. – Беше като тебе, момче – висок, едър, камък с ръце можеше да строши, но на мравката път правеше… Отиде си. Всички ще си идем…

Мълчахме до магазина. След малко момчето се върна с една чисто нова мотика:

– Не е като тази от мъжа ти, но е нова. А и става за тесане на трева.

– Благодарство, ама нямаше нужда, момче. То ти каква вина имаш, та мотика да ми купуваш… – рекох и предложих да му я платя, а той се засмя и не даде да се спомене даже.

Та след тези премеждия дойдох, Станьо. Позакъснях, ама ще прощаваш. Какво да правя – обърка се тоя свят, Станьо!... По чужбина войни, атентати. У нас пък – катастрофи, побоища и простотии. Тия младите – като кибрит. Хич не му мислят! Пердашат се за нищо, от келешлък. Не знам докъде ще я докарат, ама не е за хубаво.

Ти да вземеш, Станьо, да кажеш на Господ да си ме прибира вече и мене. Хем да съм при тебе, хем да не гледам какво става тука!...

 

***

Баба Цветанка тесаше тревите и разказваше на дядо Станьо какво й се е случило на път за гробищата. Той я слушаше притеснено, а Господ недоумяваше от къде толкова агресия и жестокост се появи в този свят, който той създаде с толкова много любов.