Nicolina Serafimova

Short Story

Мотиката

4.85(1526 votes)

More

Халището

4.83   (1397 votes)
ние с мама мислим така, а и да не караме братовчедките да чакат, че искат да продават къщата на баба Радка. Аз нося пълномощно от татко.

Замълчахме и двамата. На „четириестето й” (както би казала баба) да продаваме къщата!

– Защо бързат толкова? – не знаех какво друго да попитам.

– Появил се купувач – да не го изпуснат, пък и някой лев, и така… Аз не се меся, а татко каза каквото ти решиш, това да направим.

– Не ми се иска да продаваме къщата, но тя е и тяхна. Как да реша такова нещо? – притесних се аз.

– Не знам, лельо – рече Евгени. – Щеше да е по-лесно, ако татко не беше болен…

– Ако ви трябват пари за лечението му, винаги съм насреща…

– Не ме разбра, лельо! – бързо ме прекъсна Евгени. – Не говоря за това. Друго щеше да е сега татко да те кара с колата към къщата на баба Радка. Иначе сме много благодарни, че винаги можем да разчитаме на тебе. Сами нямаше да се справим… Той вчера много се разчувства – искаше днес да дойде. Но с майка го спряхме. Не е вече за този път. Склонихме го да идат само до гроба на баба.

Брат ми Петър спаси две деца от катастрофирала горяща кола преди три години. Така се беше случило – пръв спрял и само той се престрашил да помогне. Започнал от задната седалка с децата, но докато ги занесе на безопасно място, колата избухнала и не могли да спасят родителите им. Докато ги изваждал и той обгорял. Съпругът ми Щефан веднага уреди да го вземем в немска болница и успяха да го спасят след поредица от операции. Физическите рани бяха излекувани, но психиката му не издържа – още чуваше гласовете на пищящите от ужас деца и воплите за помощ на родителите им. Лекарите бяха оптимисти и през последната година имаше видим напредък, но брат ми вече не беше същият човек.

– Така е. Ще го щадим – казах тихо. – Аз не съм изгубила надежда, че животът ще ми върне предишния брат – силен, решителен…

– И ние с майка се надяваме, че това ще се случи някой ден, лельо. Вчера ме пита кога ще правим сватба и аз му викам: „Има време! Не бързаме”, а той не отстъпва: „Няма време! Ще изпуснеш хубавото момиче. А и ми се играе на сватба”. Ама не сме още за сватба.

Замълчахме. И двамата не искахме да изречем на глас страховете си.

Тогава звънна дъщеря ми от Париж – как съм, къде съм… Поговориха си с Евгени. Тя се оправя трудно на български, той пък не знае немски, но на английски се разбраха.

– Мамо, купи едно халище някъде от България. Много са красиви.

Дъщеря ми е художник. Учи в Париж. Върви по пътеките на баща си. Навремето едно халище ни срещна…

– Още малко и сме в Дюлково. Бързо стигнахме – каза племенникът ми и си погледна часовника.

– Дали са вече там и братовчедките? – попитах го аз.

– Те са там от вчера. Показват къщата на човека, който искал да я купи. За жълти стотинки естествено.

– Защо за жълти? – попитах недоумявайки.

– Така вървели. Никой не купувал… – ми обясни той какво са му казали братовчедките по телефо

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2024