Халището

напред ме посрещна споменът за баба. И мама чакаше някъде навътре по пътеката с дядо. Душата ми се сви и приседнах на стълбите на къщата. Мама държеше пълната чанта с едната ръка, а с другата ме беше хванала здраво за ръката. Баба ми нагласяше голямата бяла панделка, а дядо търсеше портмонето в дълбокия джоб и подаваше на мама две големи банкноти.

„Абе, не трябва, бе, татко. Не се бъркай изобщо. Нищо няма да взема!”

Тогава дядо подаваше банкнотите на мене: „За училището, чедо”. Брат ми тичаше и не искаше да си тръгваме, плачеше и питаше кога ще вземат и него в града. „Другото лято вече. Наесен, за училище”, го успокояваше баба и го придърпваше към себе си. Мама плачеше, но ме теглеше за ръката и мъкнеше голямата чанта. Рейсът ни гълташе бързо и ни отвеждаше в София.

– Како Рая! – извика Даря, братовчедка ми, като ни видя от терасата. – Дойдоха! Кака Рая и Евгени дойдоха.

Имах три братовчедки – Даря, дъщеря на вуйчо ми Кирил, и Жулиета и Емилия – дъщери на мамината сестра. Вуйчо изскочи първи да ме посрещне, после дойдоха и другите. Времето не беше пощадило никого. Даря беше най-младата от нас, но животът беше оставил дълбоки следи по лицето й. Тя първа ме посрещна и прегърна. Тъжните й очи скриваха някаква дълбока болка. После се здрависах и с другите. След полета и децата, разговорът отиде при спомена за баба.

Преди да си замине, тя всичко беше подредила – къщата, дрехите за погребението, всичко за „четирийстето”– съдинки и кърпи за всички, които ще я почетат и нов кат дрехи за една съседка, с която беше много близка – такъв беше обичаят на село. И жените, които дойдоха на помена, носеха съдинки, пълни с жито, покрити със салфетка и торбичка с бонбони отгоре. Аз се засуетих, но Даря беше помислила за всичко – подаде ми и аз да дам същото за баба на една от жените.

Жените дълго си говориха за баба. Спомняха си как дошла млада булка в селото. Как родила мама, след нея леля и накрая вуйчо. Вуйчо бършеше очите си и мълчеше, а братовчедка ми Жулиета обясняваше как леля и сега не могла да си дойде от чужбина, където беше отишла на гурбет. Всички кимахме разбиращо. Аз нищо не казвах за моята майка, защото тя беше изпреварила баба отдавна. И за брат ми мълчах – Евгени, синът му, стоеше до вратата и бързаше да помогне за всичко на Даря.

Като изпратихме жените от селото, дойде ред и на къщата:

– Ами тя е на всички, но вече като я няма баба е в тежест. Покривът й скоро ще падне. Няма кой да го поправи… – редеше спокойно Жулиета.

– Ние си имаме села и къщи – я подкрепяше Емилия.

Вуйчо мълчеше. Даря също, но тя още раздигаше масите с Евгени.

– Ама нека и вуйчо да каже. И ти, Рая! Но ти си чак в Германия, пък и в каква „прогимназия” живееш там – бързаше Жулиета и не скриваше настойчивостта си. – Табаков, купувачът де, каза, ако решим, да му звънна и веднага ще дойде.

– Не бързаме ли много? – попита вуйчо, макар че къщата беше завещана от баба на внуците – така правеха мно