Nicolina Serafimova

Short Story

Мотиката

4.85(1526 votes)

More

Халището

4.83   (1397 votes)
го от възрастните хора в селото. Та вуйчо всъщност нямаше нищо за продаване, а по-скоро говореше от името на дъщеря си.

– Докато има купувач, вуйчо. После на кого ще я продадем? – обясняваше Емилия и поглеждаше ту към вуйчо, ту към мен. – Трябва и покъщнината да разделим. Аз съм си харесала…

– Нищо няма да делите. Всичко ще дадем на леля Кера. Тя до последно я гледа и майка това е поискала в прощалното си писмо до нас.

– Какво писмо, вуйчо? – питах с изненада аз.

– Баба ти е написала писмо до всички нас, в което пише всичко – как да организираме погребението, на кого какво да дадем и там пише, че иска покъщнината, ако продаваме къщата, да дадем на сестра й.

Взех писмото – един голям свитък. Почеркът бе на баба – познавах го. Пишеше ми, когато се омъжих и заминах за Германия с Щефан. Обичах писмата й. Те идваха винаги в много специални за мен моменти. Не че баба знаеше за моментите, а така се случваше. И в това писмо беше казала всичко – на кого да дадем дивана, на кого – каруцата на дядо. Телевизора, хладилника и печката – на леля. Жулиета се опита да каже, че и те имат нужда от телевизор, но й припомних, че аз съм го купила и ще е на този, на когото го е „завещала” баба.

Топалов не бе изчакал да му звъннат и бе дошъл неканен. Побърза да ни съобщи, че сумата, която предлага е много над пазарната стойност. Носел парите, да си ги разделим и да си купим по нещо за спомен.

Аз не го слушах. Дара и вуйчо пушеха на терасата и аз отидох при тях.

– Баба е оставила едно халище за тебе – каза Дара. – С леля Кера го довършили напролет преди да си замине баба. И в писмото го пише. Леля иска да го прострем на парапета на терасата. За дъщеря ти е. Ако го вземеш, де…

Побързах да помогна на леля да го донесе от тях. Вуйчо го простря на парапета.

– Душата ни е тука! – тупна леля по халището радостна. – За Габриела е. Да й го занесеш в Париж.

– А-а, тя Габи е умряла за тези селски груботии – додаде Емилия и зачака реакцията ми.

– Тя това ми поръча да купя и да й занеса… – казах по-скоро на себе си. – Ама не съм предполагала, че баба ще й остави такова наследство.

– Помниш ли, леля, как се запозна с мъжа си? – насълзи ме леля Кера и ме върна тридесет години назад.

 

Помнех, как да не помнех. Бях завършила вече гимназия, но не успях да вляза в университета. Ревях в София, тръшках се и майка ме изпрати при баба Радка на село, да не ме гледа как страдам. А баба, като й казахме, рече: „Голяма работа! Кога влезеш – тогава! И ако влезеш. Ти си отваряй очите, че вече си мома за женене! Те това гледай да не изпуснеш!”. Ревнах аз с още по-голям глас. Тук, на село, кого ще изпусна! Ама баба Радка не ме слушаше. Тъчеше на стана, перяхме халищата на реката и ги простирахме на поляната. Минаваха разни туристи, харесваха, купуваха и ги отнасяха. Тя пак стягаше стана, тъчеше ново халище с леля Кера и бързаха. Искаха и нас, внучките да научат, но братовчедките не искаха

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2024