Халището

Една сутрин отидохме на реката и до обяд изпрахме новото халище. „Това ще е за тебе! За сватбата ти”. Не щеше и да чуе, че няма да се женя, че ще уча. „А-а, не на поляната! Тука някой може да го вземе, че е най-хубаво. Да го носим на парапета”.

Простряхме го както искаше на парапета на стълбите на къщата. Халището се виждаше отдалече – направо грееше. Дойдоха едни хора да го искат, но баба не отстъпваше: „Това не се продава! Е, на поляната има колкото щете”.

Един ден пред къщата спря млад мъж – висок, с едни светли очи. Преметнал през рамо голяма чанта, по едни три-четвърти панталони и карирана ленена риза. С шапка бе скрил от слънцето русите си къдри. Погледна към халището и сякаш го пиеше с очи.

И аз го гледах и се чудех на акъла му.

„Не се продава!”– кресна баба ми. – „Хайде, хващай си пътя!”.

А той продължи да го гледа като онемял и не мръдна от мястото си.

„Керооо, идваййй!…Тука един като е зяпнал халището и не се отмества. Идваййй…крадец ще да е”. И взе голямата дворна метла да го изгони.

А непознатият прочете от едно листче:

„Красота, красота… иска да рисува… аз художник… обича България”

„О, хай не ми се прави на чужденец! Обича България, докато го задигнеш” – взе да нарежда баба и да го налага с метлата.

А той се пазеше и вече на немски викна:

"Ich bin Künstler! Ich möchte das Haus mit dem Wolltuch und das Mädchen neben ihm malen. Eine solche Schönheit hab’ ich nie gesehen!"

А баба и леля Кера го налагаха с метлите.

„Бабо, той е художник. Не иска да купува, а да нарисува къщата с халището и с мене”.

„Тебе пък за какво ще те рисува?”– недоумяваше баба, но аз вече бях харесала тези светли очи и побързах да го настаня под чардака да обядваме и да си поговорим.

Двете сестри се укротиха, като им казах, че е студент от Германия, художник, дошъл в България да рисува. Поканихме го да остане два-три дена да рисува, а той остана до края на лятото и си тръгна с голяма картина – къщата, халището на парапета и аз до него. На другата пролет обаче се върна и този път си замина с мене. Направихме сватба и тук, и там. Взехме си халището в Германия и Щефан го сложи на мястото на картината, която вече беше успял да продаде. След години и след много продадени картини, той щеше да си я откупи на баснословна цена и тя пак щеше да изгрее на стената ни, а халището – да покрие дивана под нея.

– Какво да кажа на Топалов? – продължи да пита братовчедка ми Жулиета.

– На каква цена сте я пазарили? – попитах на свой ред аз.

– Ох, цената! Тя е безценна, но така вървят сега. Ще ни даде на всеки по 4 000 лева.

– Двадесет хиляди, госпожо…, не Ви знам фамилията – веднага побърза да каже Топалов.

Обадих се по телефона на съпруга ми. Той се засмя. Каза ми нещо, което беше в пъти повече. Говорих с Даря и с вуйчо. Той засия, а тя заплака от