Халището

– Господин Топалов, няма да продаваме. Ще запазим къщата. Довиждане и хубав ден Ви желая – казах аз и се обърнах към Емилия. – Еми, ще изпратиш ли господина?

Топалов си тръгна, придружен от видимо недоволната Емилия, а аз седнах при Жулиета.

– С Щефан ще запазим къщата заради известната му картина „Халище”, която е рисувана тука. Но аз ще ви платя вашата част от нея – на теб и на сестра ти. Два пъти повече от това, което Ви е обещал Топалов.

– Е, щом така си решила. Няма да откажем – видимо доволна, Жулиета побърза да зарадва сестра си.

– Евгени след малко ще донесе парите и ще отидем при кмета на селото да я прехвърлим.

– Ами вуйчо и Даря? – попита Жулиета.

– Вуйчо не бърза, Даря също. А и те си нямат село и къща – казах и след кратко мълчание допълних. – Но аз и тях ще обезщетя като вас. Щефан поиска от мен да бъда щедра.

– Ами брат ти? – попита най-после и за него тя.

– Докато се съвземе напълно, ще живее тука. Наесен вдигаме сватба. Може пък да се оправи по-бързо сред природата.

– Райче, благодаря ти! – не можа да смогне да се радва вуйчо. – Аз ще стегна покрива и всичко каквото мога. Наистина за Петьо ще е най-добре на село. С каквото мога ще помагам. Аз пари не искам, Рая. Ще дойда да гледам Петьо тука, а Мария, жена му, нека си работи в София. Важното е да се запази къщата за рода ни.

Оформихме всичко, уредихме формалностите и потеглихме за София. Носехме и халището. С Евгени го изпратихме добре опаковано с куриерска фирма на дъщеря ми в Париж. Знаех, че ще го хареса. Щеше да го метне някъде в дома си – в Париж художници много, някой можеше да се загледа.

Петър се радваше най-много, че съм запазила къщата. Ще иде, разбира се, лятото там ще изкара. Съобщихме му с Евгени и за сватбата наесен, а той се пошегува и рече: „А, ти, момичето пита ли?”.

Племенникът ми се засмя и не му отговори.

Харесвам София и с голямо удоволствие се потопих в нея. Срещнах се с приятели, напазарувах. Брат ми живна малко. Даже направихме планове за следващото лято – Щефан ще рисува, а той ще лови риба на селската река. Даже и Мария, жената на брат ми, за първи път от три години насам се усмихна. В кухнята дори ми прошепна:

– Трябва да си идваш по-често. Знам, че си далече, ама…

Отново съм в Берлин. Халището грее. Щефан както винаги ме е посрещнал. Звъни телефонът – дъщеря ми.

– Мамо, получих го! Много е красиво. Даже е по-хубаво от твоето. Ама няма да го слагам „на парапета” – Мишел го хареса още като го разопаковахме. Е, не може да нарисува шедьовър като татко, но поне ще опита. Искам да го заведем да види Дюлково и къщата на баба…

– Къщата на вуйчо ти вече. Но това е дълга история… – и започнах да й разказвам.

– Целуваме ви, мамо!

Седнах на дивана върху халището. Зад мен стоеше онази знаменита картина на Щефан, зап