Слово за лирика

И така, П.А. е песенен лирик. В строфите му пулсира изконният ритъм на древното синкретично изкуство, чиято муза е изобразявана с лира в ръка. Не напразно стихотворни текстове на поета бяха въплътени в сполучливи творения на българската попмузика. Критиката своевременно и справедливо отбеляза редицата достойнства на тази поезия: приглушената тоналност на интимната изповед, чистият лиричен изказ с предметна осезаемост, неподправената лиричност, придаваща органична свежест на стиха, звънкото слово. А от друга страна – пъстрота на теми и съпричастия. И отчетлива гражданска позиция, заявена честно и навреме. Култово ще остане стихотворението “С народа сме. Обичаме го също”. Със стоманената си конструкция то се издига като Айфелова кула над целокупното творчество на поета и социалният му патос очевидно е непреходен:

Мъдруваме, говорим епохално,

а той не чува нашите слова.

. И няма по-горчиво, по-печално,

по-страшно неудобство от това.

Безплодно красноречие, тиради-

порой от гласове, а няма глас.

Огласяме салони и площади –

с народа сме, но той дали е с нас?

Поетическата кариера на Петър Анастасов е видимо благополучна. Всяка стихосбирка е възходящо стъпало, поредно доказателство за развитието на родения лирик:

“Зимна нежност”/1968/,”Тройно огледало”/1972/,”Площад на хълма”/1977/,последвани от споменатата вече отличена “Както те обичам”/1982/, в която лирическият субект е напълно завършен. Естествен и сърдечен, чувствителен и нравствен – такъв ще запомним поета с име на апостол. Поезията му е свят с аромати и гласове, пролетни сокове и ронещи се класове. Като селяка на Робърт Бърнс и Петър-Анастасовият юноша върви в цъфналата нива след миража на щастието. Радостта от битието, мигът в шепа –акварелната импресия трепти в маранята, поезията се затваря във формата си. Въздействието се поражда от осезанието на образите, от хармонията между думите – знаци, които се откъсват от конкретните значения и активират ирационалните лирически пространства.

Един от ключовите образи в поетиката на П.А. е снегът – символ, натоварен с различни значения и функции. “Защото аз съм сняг и още нещо, което е в самите вас” –така завършва стихотворението “Зимна нежност”,дало наименованието на първата поетична книга. Бялата стихия в небосклона на лирика изменя нюансите и обема си, вгражда се като семантичен пласт в редица текстове. Снегът на белия лист, очакващ първите стъпки на твореца, пиктограмите на птици и зверове,които разчита острият поглед на селския юноша. И “стадото е пряспа, в сянка оредяла”. “Снежнобелият скреж неусетно пълзи, неусетно покрива ръце и лица” и ние слушаме очаровани “старинния концерт на снегопада”. Снегът е в първата бяла риза, облечена от възмъжалия хлапак, в белокрилия спомен за рано отишлата си Ани, в белотата на Млечния път, до който е трикракото столче на поета,