Сияна

угиден, в десет сутринта – казва му мъжът. – Ма много сте ми хубави, ей – вече на момичетата. – От забавачката, нали разбрахте? – повтаря, за да е сигурен, че са разбрали шегата.

Момичетата се споглеждат и пак му се усмихват. Една изпъчва бюст, друга тръсва дългата си коса, трета се поклаща на високите токчета. Сияна се чуди дали е местен, дали има вероятност да го познава.

- От забавачката, щото ще се забавляваме, нали? – Шегата не им се струва много подходяща, но те отново разкършват тела. – Забавачката, нали се сещате – пак натъртва мъжът. – Щото ще ни правите забавно... ха-ха... А аз съм г-н Иван Богатски, така ще ми викате - г-н Богатски. А може и по-така, чичо Ванко или само Ванко, за която много ме хареса... – намига той. - Ей онази песен сигурно я знаете – „Иване, Иване...". Как беше нататък де, такова нещо? – Той щрака с пръсти, челото му е напрегнато от мислене, но не успява да се сети, момичетата се споглеждат, вдигат леко рамене, и те не знаят. – Е, ще почнем с някоя по-весела песен тогава – парички, за всички, така де – хили им се той и добавя с мазен смях: – Добре дошли в Замъка на удоволствията. То и удоволствията ще са от вас де... ха-ха... – смее се вече съвсем високо.

И момичетата се усмихват, гъвкавите им тела се разлюляват.

На прозореца на кухнята са появява пълна жена, премества голяма тенджера. Вдига очи и ги вижда.

Сияна застива.

Готвачката премерва момичетата с неодобрителен поглед.

Остаряла е. Но въпреки бялата престилка, бялата кърпа на главата, която е закрила половината й чело, наболите косми покрай устата, бръчките, увисналата кожа, Сияна няма как да не я познае! А дали майка й би разпознала - под фон дьо тена, ружа, сенките, снежнобелите коронки на зъбите, екстейшъните на косата, изкуствените мигли и гърди, дългите нокти с ноктопластика, дори и зад тъмните очила - по-малката си дъщеря?

Сияна се извръща бързо, дръпва се назад, извън полезрението на жената.

- Не мога да остана! – изшептява.

Мазната усмивка изчезва на секундата.

- Какво? – пита, все едно я смята за луда. Изглежда толкова изненадан, все едно току-що са му отмъкнали портфейла от джоба.

- Не мога, стана нещо... Случило се е нещо, получих есемес – сеща се да каже. – Трябва бързо да се върна.

- Ама не сме се разбирали така – казахме шест момичета, значи шест момичета трябват. – Гласът му е тих, долавят се метални нотки. – Не може такива работи!

- Спешно е – задъхва се тя. – Трябва да се върна.

Мазния вдига рамене, влиза в къщата и някъде там, в коридора, започва да говори по телефона.

- Една от вашите... иска да... де да я знам коя, какво ме интересува... ти си я виж коя е... издънка... трябват шест... глоба... – чува отдалеч.

После – ново набиране, с променен тон, с извинителна интонация:

- Една по-малко... нещо спешно... агенцията... глоба...

Едрата жена пак се появява в отвора на прозореца, в силните й ръце чиниите изглеждат