Джумаята

Слънцето мързеливо отмества сенките

като тежки сандъци,

от които изскачат

всякакви хора,

безброй минувачи,

създадени да говорят,

ръкомахат

и крачат

във всички възможни посоки.

Едно минаре,

много високо,

се оглежда в моята чаша с кафе нарцистично.

С дрезгав глас мюезинът дере

някаква древна молитва

и стене.

Бучка захар разклаща мистично

отразеното в кафето ми сътворение

и аз се опитвам

с една глътка да спра катастрофата,

световното разрушение.

Моята намеса успява

и се чувствам божествено.

Наоколо вече не е врява,

а някаква меса тържествена

на самия живот.

Който иска да търси

Свещения Граал

и

изчезналия Кивот.

Тайните на този свят,

скрити зад мрачни стени

и прашни завеси.

Пред мен са следите от Божия занаят-

тук е създаден светът,

тук е замесен.

От деветдесет и девет езика

и

всякакъв цвят.

От безкрая небесен.

Между тези хълмове

Бог е създал Земята.

После кафето

и

Джумаята.