Дъждът

Дъждът

държи за косите

един голям облак,

който говори нещо сърдито

и мръщи лицето си обло.

Дъждът толкова силно стиска

тези мокри коси,

че водата от тях

в прозорците плиска

и измива летния прах,

после се втурва да прекоси

всички улици

и накрая скача

в реката.

Когато

ръката

на дъжда се отпусне,

облакът,

като балон

на воля пуснат,

отлита в простора.

Чак сега

из града тръгват хора,

които сериозно говорят

че дъждът и облият облак

са едно безобразие,

и се сърдят на чадърите,

които никога не могат

да ги опазят,

на локвите,

в които трябва след всеки дъжд да газят,

и не забелязват

в своята сърдита разходка,

едно листо,

плаващо покрай тях

като спасителна

лодка.