Фрагменти

*

Ненавиждам маса страдлейтъровци! Гадни самовлюбени типове, които не подозират, че ръкавиците за бейзбол съществуват, за да се пишат по тях разни важни неща.Те не виждат сиянието на Джени в цъфналата ръж, а веднага я награбват. Животни, неопитомени и неопито­мяващи животни! Въобще не могат да се мерят с лиси­цата от „Малкият принц”. Цветът на узрялото жито не им напомня нищо… Пак съм юноша и викам като Холдън:– Спете спокойно, простаци!

*

Хубавите книги са за оскърбени принцове. Принцо­ве, които никога не стават крале с нови дрехи.Поставям бейзболната ръкавица на Али – мъртвия брат на Холдън, до боата, погълнала слон.Ръкавица и шапка, които въобще не са ръкавица и шапка… *Уитман живее разнообразно и дълго. Пътешества, по време на гражданската война между Севера и Юга става доброволен болногледач, последните дванадесет години от живота си е прикован на инвалиден стол – „все така благостен, мил, излъчващ светлина и радост, вели­чествено и неподвижно”. Невена Стефанова споменава как „в едно лятно ут­ро, когато си лежал на тревата, почувствал, че го „осе­няват покой, мир, всезнание, по-висше от всяка човешка мъдрост”, и разбрал, че „бог е негов брат, че душата му е сродна с божията, че ядрото на вселената е любов­та”. Всички сме изпитвали нещо подобно, но лекомис­лено го забравяме. Уитман се е преизпълнил с божестве­ното и го е съхранил завинаги. Неговите стихове, възхва­ляващи човека и създанията му, са умножение на божест­веността.

*

В разказа на Селинджър „Теди” героят споделя как видял сестра си да пие мляко и изведнъж разбрал, че тя е бог и млякото е бог. Станало му необикновено ясно, че тя наливала бог в бог. Гений, помнещ преражданията си, Теди е убеден, че за да се видят нещата такива, каквито са всъщност, тряб­ва да се повърне ябълката, изядена от Адам. Той настоя­ва да се елиминират логиката и разумът. Убеден е – не бива да се мисли, че това или онова свършват тук или там. Всичко е безкрайно, границите са илюзия!Подозирам, че Уитман е прозрял в безкрайното, проумял е безграничността и това спонтанно се е изляло в стиховете му. Те не свършват тук или там…

*

Дълго си задавах въпроса как трябва да изглежда книга, в която се разказва за детство, за писатели и твор­би, отдавна превърнали се в значителна част от мен, за близки и далечни хора, за трайни изживявания и за миг­новени впечатления. Книгата ме измъчваше, но не исках да измъчва малцината си читатели, а да им доставя ра­достта от взаимното преживяване на съкровени неща. Накрая проумях, че не бива да я пиша, а да я оставя да се пише сама. Аз само трябваше да бъда неин доброжелатен читател, усещащ пулса, диханието, дикцията й… Разбира се, това проумяване не ме спаси нито от терзанията на труда, нито от съмненията за необходимостта от резулта­тите на този труд. П