Фрагменти

*

Вече втори път цитирам прочутото изречение от „Старецът и морето”. Според Хемингуей сърцевината на тази книга била най-старото добле дичо, което знаел. Пи­тат го какво е това, той отговаря:Такова нещо, което можеш да го кажеш отзад-на­пред. Добле дичо е мисъл, която можеш да обърнеш. Чо­век може да бъде унищожен, но не и победен. Човек мо­же да бъде победен, но не и унищожен. Ето, това е доб­ле дичо. Ала аз винаги съм вярвал, че човек може да бъде унищожен, не и победен.Едва ли папа Хем изяснява кой знае колко понятие­то, но писателят има право да е загадъчен. Особено доб­рият стар Ърни, който не пожела да остарее! Той си го е извоювал това право. Питат го какво става, когато писа­телят се отчае. А той: Нищо. Отчайвал съм се, но не съм се отказвал – ня­ма къде да ходиш. Мистър Джо Луис го е казал много добре – можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш. А Ърнест Хемингуей все пак избягва от бездарието. Скрива се от него в смъртта. Литературата може да е добле дичо, но животът… Защо пък да не е?! *Добле дичо: Можеш да се скриеш! Но не можеш да избягаш…

*

Димитри Иванов е озаглавил следговора си към тре­тия том от избраните творби на американеца „Хемингуей каза да не свирим на флигорна”. Той се е вслушал в не­чий пискун и започва така: – Знаете го онзи за селекционера? – Кой? – Онзи, дето искал да получи безсеменни домати. Получил ги, но загубил сорта, защото доматите нямали семе.– Е, и?– Хемингуей изхвърлил от разказа си едно, после друго и загубил разказа. Гадновато остроумие! Димитри Иванов си пада по такива, за да ги опро­вергае. Индиректно. Научил го е от Хемингуей. А днеш­ните прозаици, при достатъчно желание, могат да научат още неща от Папа. Особено как да не разтягат рахат-локуми. Да отстраняват литературните тлъстини, за да не лоясва езикът им!

*

Патетична колежка едипничи по Фройд. След това се гаргари със старомодния хуманизъм. Скучно ми е и си мисля за невинността на Едип. Нали той прави всичко възможно, за да избегне пророчеството, присъдата на не­справедливите богове.Ала наистина ли Едип е невинен? Той убива въз­растния Лай, без да подозира, че посяга на собствения си баща. Но погубеният е нечий баща, нали?! А хората... Ще го кажа с наивна старомодност – хората са братя. Уби­ваш ли нечий баща, собствения си баща убиваш. Разсантиментален съм от елементаризмите си, та казвам на колежката: – Ех, сестро, не ми се струва да си хептен права! Все ми се струва, че ей сега ще потропат кравичката и прасенцето... Свикнала с притчите ми, тя ни ме пита, ни ме раз­питва, па току си зема листчетата както вземат хубава Яна и припва да фройдосва пред по-благодарна аудито­рия. Ноблес оближ, както е казано – все ще се намерят задълбочени слушатели...

*

Бих искал да знам дали правоверните фройдисти из­питват радостта, така затрогващо възкликната от Фет:В ръката ми –