Фрагменти

докрай възмож­ностите на интелекта. Той е абсурдният човек, който иска да унищожи всички традиционни ценности. Това състояние на духа при интелектуалеца поражда фарса, но при императора води до касапница. Ако може, Кали­гула би разрушил този свят, чиято абсурдност го драз­ни. Тъй като не е бог, той ще унищожава поне хората, всичко, което почитат, всичко, което обичат.Логически делириум – добре казано…

 

*

 

Камю не опровергава очевидното с големи приказ­ки от рода на „Живеем заради другите, заради утрешните хора!” „Добро ли, зло ли ний сме сторили – потом­ството нази ще съди”, възкликва Ботев. Ала потомство­то и да съди, ще съди тъпо. Как иначе да съди?! Но дори и умно да отсъди, това не е важно. Важно­то е, че „самата борба за овладяване на върховете е достатъчна, за да изпълни едно човешко сърце”, казва Камю и предлага „да си представим Сизиф щастлив”. Не е толкова наивно, колкото изглежда.И:Да, така е. Да, светът е абсурден. Не, няма какво да очакваме от боговете. Изправени срещу тази неумо­лима съдба, важното е да я осъзнаем, да се научим да я презираме и доколкото можем, доколкото е в кръга на човешките възможности, да я променим.

 

*

 

В „Чумата” доктор Рийо казва простичко: „Не ста­ва въпрос за героизъм във всичко това. Става въпрос за почтеност.” За добре извършена работа става въпрос, за ангажимент към другите чрез личното ти дело. „Истин­ското великодушие към бъдещето се състои в това да дадем всичко на настоящето.” Това е! Обикновена почтеност и нищо повече…

 

*

 

За хвалителите Чехов се изразява в свойствения му стил. Когато го запитали за някого си, писателят казал:– Приятен човек е. Всичко знае. Много чете. Завле­че ми три книги. Разсеян – днес ви каже, че сте чудесен човек, утре споделя с друг, че сте откраднали от мъжа на любовницата си копринени чорапи на сини раета… Тия сини раета са убийствени!

 

*

 

Убеденият в стойността на словото си не е бърза кучка. Той знае, че твърде често Фортуна е сляпа и даря­ва с ефимерен успех амбициозните, но не толкова талант­ливите. Добрият автор не се блазни от пировите победи. Ето как Едгар По в космогонията си „Еврика” пред­ставя случая с Йоханес Кеплер. Астрономът предложил на някакъв издател съчинението си за „небесния теа­тър”. (Самото това определение е поезия!) Издателят отказал да го отпечата.– Аз мога да почакам читателя още век – спокойно казал Кеплер, – щом самият Господ е чакал зрителя шест хиляди години. Колко достойно! Изкусителна е тази идея – да изчакаш читателя си до век, век и нещо. По всяка вероятност – илюзорна… И при всички случаи – незначителна, ако не си като Кеплер. Астрономът разчита на бъдещето, но не му кре­щи като български пиит от 60-те години на миналия век.

 

*

 

Архитектът и строителят на барселонската „Саграда фамилиа” („Светото семейство”) Антонио Га