История за шапката на шапкаря

Това всъщност са последните сутрешни новини от сезона. И, разбира се, след новините следва най-любимото четиво на Шапкаря: прогнозата за времето - съвсем шпионска история със съмнително начало и без край – заради дупката в Шапката на Шапкаря :

Шапкарят живеел на планетата сам. Бил чувал за хората и знаел, че не обичат да носят шапки. Познавал ветровете, но не им бил и пръв приятел. Как можеш да бъдеш пръв приятел с някого, който ти вдига във въздуха шапката, разнася я като празно писмо над планетата и ти пълни главата с вятър? - Така мислел Шапкарят, докато изучавал сезоните. И продължавал да живее на планетата сам. Веднъж обаче, потънал до уши в милиарди скроени шапки, дочул ясно човешки стъпки. - Шапкарят живеел на планетата сам, но бил чувал за хората... Не може – мислил си – да живеят толкова много хора по планетата, аз да съм все така сам, а човешките глави да са пълни с вятър!

- Добро утро, Шапкарю! - Чул той първия човешки глас през живота си. - Имам нужда от твоята шапка! - Ходя с толкова много вятър в главата си!

Шапкарят не знаел много-много как точно трябва да се

говори с човек,който ходи с толкова много вятър в главата си, но му предложил ушанка – топла, с дълги уши – толкова дълги, че спокойно биха могли да прегърнат планетата, да я стоплят и предпазят от ветровете. Човекът, разбира се, влязъл в шапката, поогледал я отвътре и тъй като почти нищо не видял, я харесал и веднага си тръгнал с нея.

Тази сутрин прогнозата е за малко по-малко вятър в главите на хората – си помислил Шапкарят, попротегнал се и надникнал навън през прозореца – зимната ябълкова градина била потънала в цветове. А отдолу – под клоните – се прозявали и лалета.

Времето минавало бързо, Шапкарят посрещнал втория си

клиент, после третия, четвъртия и макар че през последните двеста години бил скроил поне милиард и половина шапки, изведнъж разбрал, че трябва да крои със скоростта на светлината, за да има за всички. А при него пристигали всякакви хора, поръчвали все нови и нови модели.

- Искам шапка за сън! – му се примолило малко, съвсем посивяло старче.

- Тези ги шия от раз! – Заспиваш и се сънуваш крал! – успокоил го Шапкарят.

- Искам шапка за бал от прозрачен тензух и с пера от паун! – провикнала се от пътя префърцунена дама.

- Искам шапка за слънце!...Аз пък за дъжд… не, не ми

трябва чадър!...Искам шапка – да става за двама!... Аз пък искам да съм си сам!... Шапка за уличен пес… Две шапки за нощен бандит...О, и една за крадец! ...Ти къде се пререждаш, бе! - викал премръзнал от чакането подлец…

Хората, дето гледали към прозореца на Шапкаря, тропали нервно с крак, някои се прозявали, трети палели припряно старата си лула, някои пък – сякаш с тайфун в главата си – стигнали и до бой!

Шапкарят, тъй отдавна бил на света. И през целия си

живот бил живял единствено с мисълта за съдбата на всяка е