Miroslava Atmadgova

Short Story

Другата жена

4.87(1488 votes)

Short Story

Извън закона

4.75(8 votes)

Short Story

Разказвачката на истории

4.73(11 votes)

Short Story

Обратен полет

2.64(652 votes)

More

Летящият москвич

4.18   (11 votes)

Не обичам есенните сутрини. Студено е, падат мъгли и в повечето случаи вместо да се будиш развълнуван и енергичен, ти идва да се закопаеш в леглото и утрото да се отложи с няколко дни. Колкото повече напредва календарът, толкова купчините мокри листа в двора стават все по-заплашителни. Не знаете какво е депресия, докато не се изправите челно срещу бившата шума от ябълката, натрупана на височината на очите ви. Навсякъде има тъмнокафява, лепкава кал и все едно стъпваш в паница с попара. Освен това съм убедена, че всяка нощ някой нарочно разпръсква локвите на стратегически места в градината, откъдето съм свикнала да минавам. Мокрите крака рано сутрин са само още една основателна причина есента да е апандиситът на сезоните. Абсолютно безполезна, болезнена и напомняща за себе си само когато е време да ти стъжни живота.

Предната нощ беше валяло и цялата градина блестеше от капки. Докато бях малко по-млада и глупава, обичах да гледам дъжда. Светещите точици ми се струваха като лъскаво скъпо бижу, като подарък за годишнина, която сме забравили. Сега проблясъците дразнят очите ми и единственото, което виждам в капките, е наближаващата настинка и мокрите крака, които ме очакват. Надигнах се от леглото си с грацията на новородено с артрит. Мъглата беше толкова гъста, че оголените клони на дърветата сякаш никога не бяха съществували. Зрението ми се влошава с всяка година, но при ясно време нямам проблем да различавам очертания, дори и отдалече. Това, с което имам проблем, е пресичането на главната улица, разпознаването на физиономии, и, понякога, с уцелването на входната врата от първия опит. Стомахът ми изкъркори, грубо напомняйки, че вчера пропуснах вечерята, обяда и закуската. Има само един разговор, който не се поддава на дипломация – този с празния стомах, ръмжащ като москвича в гаража ни.

Никой не го е карал от години, но си спомнях как Той се инатеше, мъчейки се да върне акумулатора от оня свят. Мърмореше си нещо за клапи, стартери и социализъм не защото го слушахме, а защото искаше сам да се убеди, че знае какво прави. Не мисля, че знаеше. Просто му харесваше ритуалът – да обяви, че днес ще работи в гаража и после с решителни стъпки да се насочи натам, стиснал отвертка в едната ръка и джобно фенерче в другата. Липсваше му само музиката от „Армагедон“. Можеше да прекара часове, чоплейки под капака на москвича и свързвайки жици. Аз лично никога не съм се интересувала от автомеханика, а Тя все си намираше работа в другия край на къщата, тръгнеше ли той към колата. Винаги обаче главата й надникваше в гаража, за да го извика на обяд. Влизаше с тихи, разтревожени стъпки, като в операционна, докато мъжът й отчаяно се бореше с чудесата на вътрешното горене.

- Става само за вторични суровини - напомняше му Тя, облегната на вратата. – Клетият московец е толкова стар, че вече за нищо не става.

- Като мен ли? - бързаше да се наежи Той. - Ако това е твоят начин да ми поискаш развод, съм ужасно разочарован. Аз ти паднах на колене, ко

1234>>>

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020