Сладко-кисел е вкуса на утрото
във вѝшневата ми градина рано.
Но към нея портата е бутната:
Сърцето ми е неразбрано
и не трае зад костта нагръ̀дна.
Цяла нощ било е сред дърветата,
без да помръдне,
вслушано как зреят плодовете.
То никога не ме оставя жаден
и – стига ли ми кръв? – все пита;
но Времето ми е във цикъл гладен
и в непрекъсната недонасѝта.
Сърцето ми от него не странѝ,
а търси по-подмолна допирателна:
и остро да го наранѝ,
и да открие мека форма звателна,
различна от протяжното му име,
до днес останало непроменено...
Но малко ли невзрачни хора има
със имената на вселени?
И забравило болежките телесни,
качѝло се на стълба от желание,
Сърцето къса вишни пресни
/смисъла на тяхното съществова̀ние/,
та Времето секунда да се позабави,
избирайки си ален сноп…
Тогава и Сърцето ще направи
своя окончателен синко̀п.
Това е знак, че вече съм Оттатък.
Измѝслена ще ме обгърне тъмнина,
както невѐжите наричат мрака:
обикновеното отсъствие на светлина.
Но пак ще търся дребното си цвете.
Голямото и тука е за големѐц
/а може и да вземе двете/.
На мен ми стига син синчѐц
и край него ще полегна.
Няма да го късам. То е ясно.
От тежестта ни почвата ще слегне,
предлагайки ни второ ло̀бно място.
Но каква е тази дума – „ло̀бно”?,
безпросвѐтник местен ще попита.
Обяснявам: „Ще си пръсна чѐлото беззлобно,
тъй като съм любопитен.”
Сигурен съм, че и тук е час за вишни
и е възхитѝтелен света.
Но пазя навиците си предишни
и ще търся следваща врата.
