Borislav Nenov

Short Story

Баба на Илинден

5.00(1 votes)

Short Story

Наглеждане на мъртвите

5.00(1 votes)

Short Story

В очакване на Кет Балу

5.00(1 votes)

Short Story

Гилотината на любовта

5.00(1 votes)

More

Полунаглас

5.00   (1 votes)

Брои се до двеста, полунаглас.

И яйцата стават рохки.

Това са две минути, засечени по часовника.

Дори и Сейко да е обаче, не се получава нищо.

Абсолютно нищо.

Това с брат ми не просто ни озадачаваше, а виждахме някаква магия, след години щяхме да я наречем мистика.

Особено когато и той, и аз брояхме на глас над печката под сайванта, поддържайки огъня с вършини.

Номерът беше да разберем как оная жена, баба ни, успяваше да докара толкова вкусни и тъй изящно рохки яйцата.

Ние, водейки се по часовниците си, или пък като брояхме до двеста, вадехме яйцата разкашкани или пък твърди като Калето.

Споглеждахме се отчаяно, но отново повтаряхме опита.

Същият жалък резултат.

„А бе вие цялата кошница с яйца попиляхте, пилишори такива, я да се махате от сайванта”, хващаше ни в крачка баба и почваше своята броилка.

До двеста на полуглас и яйцата са страшно вкусни.

„Слушай, тя не можеше да чете и да пише, сигурно ни е премятала нещо с броенето”, разправяше след години, когато баба бе само некролог и отчайващи спомени брат ми.

„Стига си приказвал глупости, колкото пъти съм опитвал да я преметна да даде някоя стотинка повече, винаги ме хващаше”, му отговарям аз, докато фасът каносва пръстите ми, защото тая мистерия не ми излиза от главата.

Цялата къща прави номера - сутрин печките се палят много трудно и стаите се задимяват, закуската или прегаря, или е недоправена, макар че дядо и преди често се занимаваше със сутрешната кулинария.

Преди баба да се пресели.

Тя гледаше на този си поход с изумително хладнокръвие- диабетът я преследваше по петите, а тя го пъдеше с ментови бонбони.

Полягаше за малко, казваше, че идва време да не се виждаме, но след двайсетина минути тръгваше да плеви из двора или дръпваше към лозето.

Тези и приказки ми се виждаха в началото странни, сетне ги приемах като някакъв особен ритуал, за който нито имах нужната възраст да го разбера, нито пък тя считаше, че трябва да ми обяснява.

„Яйцата пак рохки ли да бъдат или да броя по-дълго”, питаше тя, отивайки към сайванта, където имаше котлон, ала тя го докосваше много рядко.

”Като ще са твърди, защо пак ще броиш”, подпитвах я аз, но и за това не се даваше обяснение, а полунаглас се стигаше до петстотин и обядът беше готов.

С твърди яйца, ама не като стените на Калето, а една идея под тях.

Всичките и супи бяха червени.

Така била научена.

„Ами опитай да я направиш жълта, кой яде такива супи”, и рекох веднъж, ала машата така бързо се озова в ръката и че даже Бен Джонсън нямаше как да избяга, ако се намираше наблизо.

За нея България си остана едно голямо село- във влака завързваше разговор с цялото купе още при сядането си във вагона.

Мислех, че някой ще и тегли майната и винаги страшно се озадачавах, след като излизаше, че всички искат да и разкажат по нещо от живота си.

„Хората пей дават да си изкажат души

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020