Излязох

Слънцето отново изгря над Ресен. Впрочем беше малко срамежливо след снощния пороен дъжд. И съвсем с нищо не предвещаваше, че има да става нещо. Въздухът беше свеж, но в това нямаше нищо чудно, защото дъждът едва-що беше известил началото на пролетта.

            Той мързеливо се излежаваше в леглото си и не би му минало и през ум да стане, ако не беше го разсънило почукването по вратата в знак, че трябва да се ходи на училище. Лениво отвори очите си едно след друго и се изтегна в постелята в целия си ръст, мърдайки пръстите на краката си, които по навик никога не покриваше със завивката, колкото и да беше студено. Това вече му беше станало ритуална физкултура, която го вкарваше във форма всяка сутрин.

            Стъпи първо с левия крак, без да го е грижа за суеверията, и се натъкна на жълтото изтъпено моливче, дълго два и половина сантиметра, което беше винаги някъде около него, защото му служеше да подчертава пасажи в книгите, които четеше. Не измърмори нищо, а само го ритна с наранения крак по-надалеч от себе си и протегна кокалестата си ръка към черния, намиращ се вече пред разпад касетофон, който беше получил като подарък от родителите си, които от своя страна го бяха поръчали чак от Германия навремето, когато техният съсед приключи с гурбетчийството и реши да се върне у дома. Точно свършваше предаването на програмата на Радио Ресен. Още едно протягане на ръцете от седнало положение на ръба на леглото и няколко замислени кръга със ставите на китките, няколко завъртания на главата наляво-надясно, като протягаше дългия си врат, и най-накрая отвори уста. Време беше да си провери гласа, та оповести:

            – Ммммм, днес ще бъде хубав ден. Поне така се надявам. Пък и защо да не бъде? Младостта винаги е хубава. Всички възрастни така казват. Дано не лъжат. Ако лъжат, тогава защо ми викат: ех, да ти имам годините! Ходи после, че не им вярвай, нали годините са зад тях.

            Още не беше се доизказал, когато започна първата песен със своите вече познати, та познати тонове, които му бяха втръснали, защото с тях започваше програмата на местното радио. Пак „Певците от Ресен“ с тяхната „Излязох да се разходя“. Сякаш някой с ръка му изтръгна хубавото настроение и позитивните мисли. Дясната вежда увисна над окото му, като да не искаше да се вдигне с него в момента на ставането от леглото, и той започна да мърмори, докато се опитваше да намери из разхвърляната си стая чантата и книгите, които му трябваха за този ден в училище:

&nbs