СТАРАТА КРУША

Старата круша оголена сочи небето.

Джанката е съвсем подивяла.

Съска тревата до кръста.

Жътварски песни тъмнеят в хамбара.

А онемели преглъщат езици,

тъга и болка – до безразличие.

Пчелите чезнат някъде

като във пустинна орисия.

Мараня е над заглъхнали ниви.

И прокоба над свято разпятие.

Старата круша ли?

Бог ли ни сочи небето?

Болна и ялова е земята.

Чуждите круши горчат на небцето.

Съхне ни, съхне… като круша душата.