В очакване на Кет Балу

Киното бе стряхата под която се събираха всички по-млади в Бъта.

То се намираше в читалището/огромно за моите детски представи/и имаше и партер, и балкон.

За място на балкона на нас, хлапетата, беше още много рано.

А и в ония дни и години това нямаше никакво значение.

Далеч по-важно бе да сме там, пред бялото платно, където Спас щеше след малко да пусне киномашината и за час и половина-два светът щеше да стане друг.

Спас бе сред най-видните и тачени фигури в Бъта, той дори биеше по популярност звездите на селския футболен отбор-Йонди, Хоши, Ивото, Доко, Нено.

Нямаше просто друг начин-той чакаше на автобуса ролките с новия филм, той съобщаваше каква е новата пратка, той ни пращаше там, в другия свят.

Българската кинефикация явно не бързаше и в началото на 70-те години продължаваше да не внася топли филмите от САЩ и от Западна Европа, дори когато те бяха обезкуражително безобидни-уестърн, индиански филм или комедия.

Докато Спас залепваше снимките за новия филм на таблото, ние вече бяхме направили опашка зад гърба му, за да сме в час какво ще се дава от понеделник и да облетим махалата с прясната новина.

Останал съм с усещането, че цената на драгоценното билетче не бе висока, ала надали ще е било така, защото в къщи трябваше да врънкаме все пак бабите си, за да дадат нужните стотинки.

Бабите ни така и си останаха скарани с киното. Че те нямаха работа в салона на „Сбогом, гринго”, или на „Напред, мамелюци”, където непрестанно свистяха куршуми и саби, бе понятно, но не ги теглеха и любовните филми, нито социалните български ленти.

Те работеха в ТКЗС-то, а там не бе прието трудовият колектив да посещава под строй филмите, дори когато те са за живота на Ленин, или пък за партизанското движение.

Това, всъщност, бе хубаво - можехме да се разположим където ни хрумне в партера/ нямаше билети с номера за него/ и да попиваме подвизите на Гойко Митич или точните изстрели на нашия човек от уестърните.

Гойко Митич идваше бързо-все пак той се снимаше за братската ГДР, докато американската продукция май пътуваше със салове до Бъта.

”Кет Балу”, „За няколко долара повече” и „Давай, каубой”, сега си давам сметка, са пуснати в обръщение през 1965-1966 година, а в Бъта ги гледахме десетина години по-късно.

Ако не и с повече от едно десетилетие закъснение, ала борбата на идеологическия фронт тогава не ни бе ясна и брояхме Джейн Фонда за младо гадже, макар че докато „Кет Балу” стигне до нашия партер, тя била навъртяла вече един развод и отново минала под венчило..

Не придиряхме на Джейн Фонда, както и на Клаудия Кардинале и Джина Лолобриджида, че толкова са закъснели по пътя.

Тяхната плът бе тъй пищна, че вече почваше да връхлита в сънищата ни, измествайки от тях страхотния Чингачук и готиния Джулиано Джема.

Всичко обаче бе в ръцете на Спас.

Той беше местен кадър, докато жена му , която носеше крехкото име Теменужка, но беше възтежичка,