МОНОТОННИ...

Проблясват монотонно някак
с една и съща болка дните есенни...
Сякаш рози окапват по пясъка
или славеи умират песенно...

Но тя печална е също както аз,
макар любов да провокира
и под кожата ѝ нежна от атлаз
отровена кръв тихо пулсира...

И ако мен ме има на Света,
то това е заради мечтата –
ние двамата като слепи деца
да отидем горе в планината,

където по пътеките кози,
на метри от облаците бели –
да потърсим увехнали рози,
и онези славеи къде са умрели...