Сълза в коняка

Студентските години изтляха под тепетата, тя се улиса в гледането на детето си от оня брак, за който знаех, че задължително ще се случи, аз се залутах из мъглата край Тунджа, където битът систематично убиваше битието.

Моят градски също се завърна, макар и по-късно.

Жените го харесваха, животът му изглеждаше облян от светлината на младостта.

До момента, в който го застигна ракът и можеше да ми каже нещо, само ако долепи устни до ухото ми.

„Щастливо ли е онова момиче, Мая?”, попита той при едно от последните ни виждания.

В чашата с коняк потъна една сълза. Неговата или моята, така и не разбрах.