НО ЗА ЛИЦЕ ПОНЯКОГА СЕ КАЕМ

Вече и денем срещам ангели.

Не падналите – те са зрѝми.

Новоизбягали са – без евангелия,

без кръстове и платонѝчни рими.

Различавам ги добре по сенките,

когато слънцето ги осветява,

ала мрачнеят от разценките

на Любовта, която не познават.

А им е втълпявано до изтерзание,

че канонѝчното е безпарично

и са без правото на подсъзнание,

което крие нещо лично.

Видях един криле да сваля,

предлагайки ги срещу дребни:

копнежа по Любов поваля

и височините непотребни.

Преминах през човешко сито,

дарих го – аз не давам в заем:

на земята се обичаме и скрито,

но за лице понякога се каем.