Любовен триъгълник

Едно време имах един познат от квартала, в който живеехме. Бе по-голям от мене с четири-пет години. Имаше дълго име и презиме. За да не го изговаря постоянно, сам си даде прякора Гадже. Гадже звучеше добре, някак неутрално, и всички знаеха Гадже като Гадже. Той бе обичан. Ама – много. Учителките, наставниците и професорите от факултета почти обожаваха наш Гадже. Никога първенец на випуска, но винаги почти на върха. Никога радикален, винаги умерен. Никога женкар, но почитан от кварталните дрипльовци като супер любовчия. Нито най-богат, нито най-беден. Нито най-висок, нито най-нисък. Нито най-голям пияница, нито най-голям трезвеник. Гадже бе епицентър на златната среда. Затова и бе обожаван от майките на момите за омъжване и бе почитан от комшиите за това, че завършваше с реми всяка партия шах. Благодарение на това, че всички го познаваха и обичаха, Гадже присъстваше в реалността като знаменитост, но нямаше нито дума за него в пресата. А още по-малко – по радиото или телевизията. Всички искаха да са като Гадже. Всички, които познавах (някои, които не познавах лично), но най-вече аз исках да съм като Гадже. Много!

Мина доста време от тогавашните мераци да си Гадже. Чувах от време на време, че започнал работа като милиционер в едно районно в покрайнините, пък се прехвърлил в банкерството, после – в хранителната промишленост и най-накрая – в частния бизнес и услугите. Гадже като Гадже си остана най-обичан и най-почитан. Трябва да си призная с ръка на сърцето, че имаше злобари (а кога ли ги е нямало?), които твърдяха, че Гадже не работел нищо и затова не грешал, но това бе според мене от сферата на научната фантастика. Обичайните опити на завиждащите на Гаджевите успехи са той да си остане епицентър на златната среда. И както се случва с течение на годините, че и с течение на десетилетията, аз станах лекар. Средностатистически хирург. Само с няколко операции. Нямах кой знае какъв авторитет, но ми плащаха заплата. Комшиите ми се хвалеха, че познават доктор еди-кой си от еди-коя си болница, но когато се споменеше буквата „Г“, всички гракваха за и по Гадже, чийто авторитет остана бетониран като основи на небостъргач между нашия свят, имам предвид света на нашия квартал, град и по-голям регион.

Един ден, когато с пинсетата на жена ми оправях космите в ушите си, в кабинета ми, пардон, в офиса ми, влезе Гадже. Същият онзи фин, скромен, с хубави дрехи и думи за всичко и за всеки. Гадже не беше по политиката, но имаше мнение за всичките  свързани с нея и мнението му бе предимно „доброволително“ (негова измислена дума и за властта, и за опозицията). Прегърнахме се, той отбеляза, че все още съм млад, но не изглеждам най-добре за годините си, обаче имам добър характер, макар и да не съм пръв красав