За "Добрите момчета, лошите момичета" на Йордан Костурков

4.90   (105 votes)
ли могат, или им се струва, че трябва – и да се заслушат в Гласа на разказвача. Този Глас с главно „Г” просто не можеше да остава повече в анонимност, той трябваше да се идентифицира по някакъв начин и да изиграе някаква роля.

Този път Този Глас естествено се беше преселил в келнера. И не по липса на другиго. Но нека го чуем и ние, този може би мъдър Глас.

Келнерът, който всъщност не беше келнер. Нито имаше жена, която да му говори едно или друго. Това, за слабите ангели, той си го бе адаптирал. Защото действително там бе ангел – и може дори да бъде наричан Ангел, а бе и дълбоко убеден, че няма мъж да не е ангел, слаб или силен, както и да го наричат.”

Веднага ще кажа, че и тук, и в останалите творби не става дума за насоченост към постмодерното писане с неговата произволна асоциативност, твърде често продукт на неумението да се изгради солидна белетристична фактура, а за съзнателни аберации от жизнеподобието с неговото диктатурно изискване за еднозначна подражателност. Костурков следва принципите на художествената симултанност, която обхваща в едно различни времепространствени проекции. Оттук и особената енергия на текстовете му, които при своята естественост и на места заразяващи с модерното си сладкодумство, имат ненатрапчивата претенция да са повече от разказани истории. Аз лично намирам в тяхната организация отгласи от добрата школовка при достойни автори като Селинджър и Карвър, при които недоизказаността играе важна роля, без да се достига до енигматичност или до порочна безкрайност на възможните предположения. Тук ще вметна, че ако става въпрос да се търсят кусури на разказвачеството на Костурков, те са в прекалената на места обстоятелственост и в известния страх да не би читателят да се натовари с повече неизвестности отколкото би могъл да понесе, поради което му се дават видими и не толкова видими указания в каква посока би следвало да се движат интелектуалните му усилия.

Но това е въпрос за по-продължителен разговор, а в случая по-уместно би било да се каже, че новите „носталгии” на писателя представят един умен, житейски и ерудитски изострен поглед към нещата от живота, винаги съдържащ повече отколкото си представяме, че е. Затова имам чувството, че самият автор се самоизненадва от ставащото в творбите му. Не че то е небивало фантастично, че звучи гротескно или като зла измислица, но това „ставащо” вече се задвижва от иманентните енергии на герои, освободени от диктата на авторовата преднамереност. В този смисъл предпочитаната в сборника „аз-форма” като че ли има двойствена природа – от една страна тя внушава някаква достоверност, автентичност, но от друга е явна играта (гаргарата) с елементарните представи за документалност и жизнена истинност. В един по-ясно доловим аспект това би могло да бъде илюстрирано чрез полуанекдотичния разказ „Хотел „Сердика”, в който изкушеното най-вече от лесните телевизионерства съзнание лесно тръгва по следата, че се изнасилва онази сервитьорка, която „се държеше така, ся

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020