За "Добрите момчета, лошите момичета" на Йордан Костурков

каш не искаше да сервира”. Всъщност тук според мен не е важна историята сама по себе си, а отзвукът от нея у героя. Какво се оказва – той е един страхлив, ужасен от измъкването си от удобните ниши на животуването тип. Той обича ефимерните благини на битовото, но не е способен да отвърне на предизвикателствата на битийното. Възможно е да натоварвам историята с повече значения, отколкото тя може да понесе, но ми се струва, че повечето от героите на Костурков са такива – наглед нормални, далеч от кафкианските терзания, те са разстроени от загадките на екзистенциалното, плашат се от аномията на живеенето.

С това не искам да кажа, че авторът държи те да бъдат разконспирирани и заклеймени (както е в ранната белетристика на Емилиян Станев, който сваля традиционната защита от така наречените „малки хора”, защото не може да понася именно тяхната позорна „малкост”). Напротив, в известен смисъл тези герои сякаш са взети под обективистичната защита на автора – това е животът, това са хората и обстоятелствата, какво да се прави в крайна сметка, но зад естествеността на този хуманистичен писателски акт според мен прозира търсен или неволен акт на обвинение в неспособността да се съпротивляваме. Има нещо елегично в ненатрапчивите дегероизации на автор, който не тържествува от разкриването на вътрешната порочност на човека, от представянето на екзистенциалната ни недостатъчност пред предизвикателствата, но всичко това е направено без истеризации и нравоучения с тотални философски претенции, омекотено е от разбирането за непосилността на битийните изисквания.

Извинявайки се още веднъж за възможното пренатоварване на представеното от Костурков с чужд му смисъл, аз ще обърна внимание и на това, че той съвсем не е хладнокръвен изобразител, че „полифонията” на внушенията му се определя от художествената деликатност на вникването в терзанията и срутванията на героите, но и в съчувствието към тях – също така деликатно проявено, без обиждащата снизходителност на всезнаещия. Налице е своеобразно претворение на зрялата, мъдро всеопростителна природа на отношението към човека и света, които винаги ще бъдат несъвършени и с това привлекателни. В тази посока следва да се отбележат стилно-езиковите приоритети на белетристиката на този автор. Той е загърбил пиршествата на емоционалната фразировка така, както категорично се разграничава от претенциозната интелектуалничаща мода, безуспешно налагана от нашенските постмодернисти. Стремежът му е към пределна функционализация на езиковия материал, включващ в себе си традиционни и модерни конструкции. Творческата зрелост на Костурков се проявява в художествената мяра, която е постигната от интуитивното ерудитство на изначално даровития човек.

Трудно е да се предположи с какво ще изненада в следващите си творби Йордан Костурков. Доколкото съм осведомен неговата насоченост е към романови творби, някои от които изглежда вече са завършени. Може би присъстваме на сбогуването на писателя с късите жанрови форми. Ако е