Звезда

Звезда сребриста имах с „лъжец“ изписано на нея.

Баща ми караше ме да я нося постоянно.

Аз бях единствено, любимо чедо.

Не бях душ взела, когато пусна крана.

Бразилският албум от мен бе още незавършен

с картинките от Амазонка на корицата.

Вбесяваха го разказите ми измислени.

Фантазии една след друга трупах.

Баща ми бе човек на думата,

а думата му бе от чисто злато.

Изпитах облекчение, когато си отиде.

Свестиха ме на Дани мъдрите слова.

Имането си бащино не пропилях,

като жена в беда потърсила облаги.

Не можеше да шикалкави. 

Не го харесваха - не бе любимец на съдбата.

Полутоновете не достигаха живота му, 

за него истината бе над всичко.

А аз признавах много истини.

Как да назова една за всички.

Обичах го, днес повече от всякога обичам го,

макар да бе несправедлив към мен. 

Илюзиите с него отлетяха, останах без нозе.

Осиротях без него - изгубена в света.

Днес се уповавам единствено на себе си –

здраво стъпила на своите нозе.