Лиричните герои си отиват

Умира в мен лиричният герой.

Един такъв – отчаян и невзрачен,

той няма вече сили да заплаче,

а аз не искам. Нищо,че е мой.

Живяхме дълго на ръба на риска

и всеки ден със нещо ни докосваше.

Красиво като изповед и истинско...

Но ние все живеехме с въпросите,

коита са вълнували и Хамлет.

Забравяхме, че времето е разривно,

че публиката няма своя памет,

че намаляват в календара празниците.

Докато чуем кода на сърцето си

и Шекспир с мъдростта си ни докосне,

приятелите бавно се оттеглиха –

особено, приятелски несвойски,

защото ние вредно им влияехме –

разнежвахме ги, романтици ставаха,

а образът на личното им щастие

се вместваше  във образа на славата.

Из своя бяг и Времето не може

да се догони в собствените дири...

Такива мисли - рани ме тревожат.

И затова героите умират.