НОСТАЛГИЯ

Не помня откога се разхождам... Преминах хълма, прекосих равнината и навлязох в гората... Привечер реших, че съм се изгубил. В тази гора имаше нещо магическо и тайнствено, дошло сякаш от вълшебните приказки в детството. Пътеката добре познаваше пътя и сама ме заведе до реката. Спрях на брега и поздравих дървеното мостче. Няколко бели охлюва лакомо пасяха сочната трева, окъпана от летния дъжд. Послушах поезията на водоскоците, разгледах картините, които рисуваха рибите по дъното и поех към брега отсреща.
И точно тогава дочух глас:
- Татко! Тате! Изгубих се...
Обърнах се и бързо тръгнах обратно по пътечката.
И тогава забелязах детето. Облечено с къси панталонки и тънко елече, то щастливо изтича към мен и се усмихна.
- Добре, че се върна. Забравих къде съм, тате!
Някъде бях виждал това лице, навярно на снимка. Невинен и чист поглед на ангелче ме наблюдаваше въпросително.
И тогава дойде просветлението.
- Как се казваш? - попитах развълнувано.
- Гален! Не ми ли помниш името, тате? - смути се детето.
- Разбира се, че го помня! Обичам те, ангелче!
Усетих как ме залива вълната на детството, на моето детство. На носталгията по самия мен някога. Прегърнах детето и заплаках. Сълзите свободно се стичаха и ме освобождаваха от стихиите на живота, от хубавото и лошото, от всичко. Та аз отново бях дете, за Бога!
- Защо плачеш, тате? - попита малкият.

- Защото те обичам! И те намерих! Да се прибираме у дома, сине!
После нежно хванах малката ръка и двамата бавно поехме към бъдещето...