Лебеди в пяна от капучино

4.88   (76 votes)

Забива спирачките на колата си до мен и като същински съдия отсича:

- Дъщеря ти ти е одрала кожата, да знаеш!

И след сто години да го видя, пак един и същи разговор ще проведа с него. Вече съм му простила и почти забравила как се напи на сватбата ми, как започна да сваля кумата и каза, че никъде няма да ходя (аз). Отшумя и оня случай, в който счупи една витрина и даде на ченгетата моя адрес за получаване на глобата. Да не говоря как влезе с коледна елха на една Нова година в дискотеката. Абе, дивак си е. Казва, че ако до навършването на своите тридесет години не се оправи, това никога няма и да се случи. Не го виждам “оправен” и не знам как ще стане тази работа. Даже не му е нужно. Губи се чар така.

И днес е в настроение да се драчи с мен, както преди години. Нахилва се и казва шепнешком:

- Ако ме питаш дали съм се отказал да си легна с всички жени. Не съм. Яд ме е, че няма да имам време да го сторя.

Повдигам вежди. Не му се вързвам на стария лаф. И все пак изричам дежурното:

- Ограничи се до три. От тях избери една за повече от два дни.

Този път неговата реплика е ненадейна.

- Де да имаше три... Много работя напоследък.

Къде ли му е останало прословутото чувство за хумор! Твърде сериозно отговаря и ненаместено. Чак ме е яд.

Прелестното същество до мен сочи с пръстче. Показва, че е на една годинка. Пешо се усмихва и пита:

- Колко си голяма?

Следва вдигане на ръце. И от негова страна изненада. Продължавам аз:

- Колко си чудесна?

Пак вдигане на двете ръце.

- Как прави щъркелчето?

Вдигане на краче.

- А войникът?

Тропане.

“Къде са ти ушенцата?”. Показва. “А нослето?”. Пак. И после коремче, пръстчета, краченца, целувки... Мама, тати, баба... Кулминацията е... “бъди боксьор”... свитите малки юмручета са съчетани с “лош” поглед и голяма усмивка. Мария е подвижен цирков спектакъл. Отговорна, задълбочена и по бебешки сърдита, само ако пропусна нещо да попитам.

Пешо е като бледолик сред индианци. Откъсва очи от моята прекрасна лейди... поглежда ме по друг начин. Връща поглед към нея, накланя се. Кокорят се един срещу друг. Тихичко промълвява:

- Къде е мама?

Оттрениран въпрос. Сочи ме.

За момент се отнася. Липсата на реалност при него е опасно вмешателство на някакви впити в челото му мисли, задкулисно заиграване, освободена пара под налягане, зле изтанцуван танц, вмъкване в театъра по пантофи, шофиране на гладно три дни и... още нещо, което аз не разбирам (или поне се правя). Оставям го това неразбиране за моя сметка. Да трупа точки срещу мен. Някой ден ще му кажа обаче, че знам за оня момент, в който използваше приятелството ни и ме вземаше за безопасен “параван”, за да се среща с едно момиче. А аз от съжаление към него, се правех, че не разбирам. Любовта си е откачена и разнищена парцалена кукла - става все по-хубава като се нищи. Отредено й е да бъде рошава. (Много харесвах една парцалена мод

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2020