Зрелият плод на дългото мълчание

во към небето, да изобретят лек за  безсмъртие, да изградят един художествен свят на „сто години детство“. Дванадесетте от героите са момчета и само едно момиче, заело се с нелеката задача да обобщи събитията и случките, за които разказват те и да навлезе в „естеството на света“, защото знае и възрастта на Бог.

     Талантът на Красимир Димовски се реализира по един неповторим начин в „Момичето, което предсказваше миналото“. Това са разкази за любовта и омразата, за смъртта и безсмъртието, на страстта към разруха, за женската хубост като еротика и вдъхновение. Децата в тях разказват съпреживения свят на възрастните. Описаните случки и постъпки са наситени с драматизъм. Те са плод на безграничното детско въображение, характерно за досегашното творчество на писателя. Един объркан свят, който ни предсказва миналото и ни кара да си спомним бъдещето.

     Светът  през бистрите детски очи е като шарен калейдоскоп на живота на възрастните. Персонажите са деца, които са здраво свързани с заобикалящата природа – къпят се в вировете на реката, косят ливадите и събират сено, преследват чаровната циганка Себиле, слугуват в богатия дом на вдовицата, поглеждат често към небето и „секат“ въздуха с дървените си саби. Опитват се да си обяснят заобикалящия ги свят с думите и постъпките на възрастните. Често пъти илюзиите на техния въображаем свят са в драматичен сблъсък  с истинския живот на възрастните.

     Срещаме се и със странни „чешити“ – чичо Михо, дядо Павликанти и Кайзера – герои по-различни от останалите, но за децата те са по-морални от тях, защото въпреки трудните житейски изпитани, са запазили човешкото си достойнство.

     Авторът ни среща и със запомнящи се героини – хубавата Себиле, която по своята фаталност ни напомня за Йовковата Божура. Поведението й подлудява мъжете и поражда луда ревност у жените – „пък село дето една циганка му е изгорила мъжете, огън да го гори“. След като мистериозно изчезва, децата й правят паметник от сняг на скалата край реката. Щом пролетното слънце го разтапя, те утоляват жаждата си от скалната вдлъбнатина, в която се е събрала „снежната вода от белия паметник на Себиле“.

     Баба Титаня, от едноименния разказ се разделя с всяка къща от обреченото за потапяне село, на дъното на нов язовир. Потресаваща е картината на мъртвото село, където  първо „поизнесоха покъщнината, разпарчетосаха оградите и ослепиха къщите“. И двете героини загадъчно изчезват, като присъда за човешкото безумие.

      Третата героиня, от разказа дал заглавието на сборника, е