Зрелият плод на дългото мълчание

Такава е и историята на гноповете от разказа „Гноп“, където край реката децата се превръщат от обикновени хора в гнопове. Финалът на разказа е мистичен и отворен : „И ние продължаваме да бягаме, макар че земята свършва, дървото свършва, клоните свършват… Започва небето“. Аналогичен е и финалът на „Перушината на света“, където „гълъбовите пера се смесват със снежинките и от небето заваляват гълъбови пера, затрупват целия свят и го правят като птица“.

     Децата виждат невидимото, онова което убягва от погледа на възрастните. Така е и в разказа „ За честта на Паликанти“, където само детето вижда „двете златни нашивки“, които въжетата са оставили на раменете му, за да спаси Трендафила на свлачището в Мечи дол. В „Олас против умиране“ децата пък изработват лекарство. Изпробват го, но бабата умира. Те изхвърлят лекарството. Зрънцата се разпиляват в тревата и рояк птици ги кълват. Една чинка кацва на ковчега и зачуруликва. Реалност и мистика се смесват в едно цяло.

     Сборникът „Момичето, което предсказваше миналото“ маркира трудностите, които съпътстват писателския труд, за да се изгради един зрял и самобитен творчески свят.

     Книгата не дава готови отговори на житейските дилеми, а ни оставя сами да ги открием чрез посланията в нея. Новият сборник с разкази  на Красимир Димовски ни среща с писател, който упорито преследва своето призвание и ни подготвя за следващите свои литературни предизвикателства и изненади.