Следобеден ангел

Умората в очите избледнява сред пълзящи звуци,

вися, почти целуната съм от тъгата

в зелените листа на двора на съседа

и вдишвам на небето сетния лазур.

Следобеден ангел – без лице и черти,

връстник на следобеда, къпещ в злато земята,

от оплаквания уморен за празнотата на небето,

с едно движение ти включваш светлината.

Частици от желания висят в застоя

като откъснати цветя в ръцете на нощта.

И оня миг копнеж във всяко живо същество

да разбере кои сме, откъде да знаем.

На края на съзнанието седнал, растеш със тъмнината,

следобедите се събират сякаш зад ясните очи,

тъй както морска пяна укротява бреговете

на вашата любов между земята и водата.

Мечтите си следобед яздиш, но без да изгаряш

дори ръба на туниката с лунен цвят

с търпението, с мъдростта, която не познава себе си

докато се изпълни вашата неясна мисия.

Но всяко любопитство свършва в бърборене,

в тъгата, кипнала в чашата с чай,

в знаци, които оставяш в ъгъла на следобеда,

ангеле на мълчанието – роза във вазата!

Искрящите камъчета илюзии в косите ти

се оглеждат в звездната нощ, очаровала влъхвите,

изглеждаш почти като жив: с рани като нашите,

щом красотата ти почне да изчезва в нощния въздух.