Фигурата на Орфей – между мита и мига

Трябва да започна това есе, като благодаря на Антон Баев и другите организатори на фестивала, че помолиха участниците да пишат на тази тема. Молбата не само предлага на поетите възможност да изразят своите идеи за поезията, отнасящи се до богатото поле на мисълта, подхранващо лириката, откакто тя съществува, но също така ми дава възможност да насоча собствения си ум към свят, който винаги съм обичал, и като учител обичах да споделям със студентите ми по Световна митология, курс, който водех в университета Kadir Has в Истанбул в продължение на десет години.

*

Темата провокира в съзнанието много мисли, древни и съвременни, свързани с историята на певеца, който губи (буквално) главата си, а тя продължава да пее, теглена бързо надолу по течението, носещо го заедно с лирата му, за да приключи на брега на Лесбос, където на негово име е създаден оракул. Тези събития, разбира се, се случват, след като той е разкъсан на парчета от менадите, жените-последователки на Дионис, още едно митично същество, свързано с песента и мистичните обреди за смъртта и прераждането, водени от богинята Деметра в ежегодните Елевзински мистерии в Гърция.

Така стигам до извода за Орфическия мит и вечно раждащия се миг на идеята, когато тя влиза в главата, продължаваща да пее, докато се носи надолу по течението към брега и нататък - към острова, където ще намери своя дом в храма, в който ще го слушат преданите (защо иначе наричаме горните страни на черепите си над ушите, „храмове“?*. Всяка сричка от песента, която главата пее, е миг, който никога няма да се повтори, но ще е упоменат като част от магически ритуал за слушане в различните храмове, където ще бъде подслонен. Това се случва със стихотворението или с поетичната мисъл - те възникват в съзнанието на поета, пренесен върху мисловния поток, изхвърлящ го в далечни земи и в други храмове, посветени на непреходната музика на оригиналната фигура, раждаща песни, които всеки ден се издигат със слънцето.

*

Моята мисъл в този миг е прекъсната от езана (призива за молитва), който изригва сякаш със 100 децибела от мескита (малката джамия) точно от другата страна на улицата, където е къщата ми. Този висок обезпокоителен глас на мюезина се издига със слънцето малко преди денят да започне, призовавайки вярващите да стават и да не губят повече време в леглото, тъй като молитвата е далеч по-добра от съня. Повтаря се още четири пъти през целия ден. И макар че не бих посмял да кажа на благочестивия мюсюлманин, че молитвеният призив прилича на езически обред, позицията на слънцето е определящият фактор за точното време на призивите за молитва в ритуал, който най-вероятно е бил пренесен от предислямското богослужение. Такъв е случаят и в Християнството, в Литургията на часовете. Ако погледна от прозореца на спалнята си, мога да видя