Старицата

Тя се готви за път уморено и бавно,

всеки ден разговаря с дъжда и цветята.

А очите ѝ все към телефона пробягват -
може би точно днес ще звъннат децата ?
                         

 Тя отдавна на всички мъже е простила,

Помни само ръцете им топли и устните.

Мили спомени - дават ѝ сила

за мига, в който този свят ще напусне.

Тя от прага се взира във залеза.

Само старата котка се гуши до нея.   

И унесена в мисли, не забелязва,

че небето над тях чернее.

Тя провлачва крака към тихата къща.

Боже мой, кога ли отново ще съмне?

А мисълта все към синовете се връща

и огнище от обич в сърцето ѝ лумва.

Тя вади от скрина пожълтели албуми,

докосва гальовно снимките с длани.

А до саксията със закума

телефонът мълчи. И боли като рана.

Тя кандилото пали и се кръсти пред него.

И наметната с шала, зачита се в книга.

И полека, полека, полека сърцето ѝ

в светъл път към небето се вдига.