За Маньо Стоянов и неговите пловдивски книги

ръководител на отдел „Ръкописи и старопечатни книги” в Народна библиотека “Кирил и Методий”. Тук ерудираният и работлив изследовател създава трудове с трайно значение за проучването на българската възрожденска книжнина, на българо-гръцките книжовни връзки и отношения, на славянската палеография. Въпреки че и преди това той е автор на книга за Августин Блажени, публикувана през 1936 г., и на статии в „Църковен вестник” и „Духовна култура”, най-значителните постижения на Маньо Стоянов са именно през периода, когато има възможност да се занимава със системен научен труд и известно време – с преподавателска дейност в Библиотекарския институт, за което свидетелства учебникът му „Книгознание. Лекции” (1949).

От средата на миналия век се зареждат статии и студии, сред които особено важни са „Български старопечатни книги” (1952), „Един български културен център в Родопите през турската епоха” (1954), „Книги от българи на чужди езици до Освобождението” (1959), „Преписи на Паисиевата „История славянобългарска” (1962), „Проучване на славянските ръкописи в българските книгохранилища” (1963), „Начало на протестантската пропаганда в България” (1964), „Една поема на д-р Никола Пиколо и сведения за нето в българския възрожденски печат” (1968), „Български ръкописи с гръцки елементи” (1969), „Райковски дамаскин” (1972), „Опис на гръцките и другите чуждоезични ръкописи в Народна библиотека „Кирил и Методий” (1973), „Последният дамаскинар Тодор Пирдопски” (1978). Заедно с Христо Кодов палеографът завършва започнатия още от Беньо Цонев „Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека” (т. ІІІ – 1964; т. ІV – 1971). Тези и редица други изследвания са родени след неуморен труд (тук следва да се споменат и прецизно подготвените за печат „Неделник” (1875) от отец Скеларий Сливенски и неиздадени произведения на Иван Вазов). За изумителната работоспособност на учения свидетелстват неговите съвременници и колеги, отбелязвали, че той всекидневно идвал в библиотеката в 5 сутринта, за да я напусне към 21-22 часа. Достойно ест!

Без да бърза да налага името си чрез скорозрели публикации, чужд на показността и конюнктурата, изцяло предан на системните научни проучвания, основаващи се върху постоянно попълвани енциклопедични познания, заразяващ с трудолюбието и отзивчивостта си, скромният Маньо Стоянов израства като „един от исполините на българската библиография”. Така емоционално, но справедливо го определя доц. д-р Донка Правдомирова, нареждайки го до академиците Александър Теодоров–Балан и Никола Михов, до д-р Димитър Иванчев и професор Веселин Трайков. Същата авторка точно отбелязва, че „повечето от 140-те му труда – книги, библиографии, студии, статии, описи на ръкописни книги, обзори” при цялата си разностранност „са обединени от основния обект на неговите научни интереси – българската книжнина от възникването й до Освобождението”. Върховен израз на магистралната тема е двутомникът „Българска възрожденска книжнина: Аналитичен репертоар на бълга