За Маньо Стоянов и неговите пловдивски книги

ните гъркомани. Представени са интригуващи епизоди от живота на града, като конституирането и самоорганизирането на българското абаджийско съсловие, строителството на църквата „Св. Константин и Елена”, създаването и дейността на първото българско училище, както и на книгоиздателството на Христо Г. Данов. Вълнуващо е изобразено и паметното сбиване в църквата „Св. Богородица”, когато тук за първи път, въпреки съпротивата на гръцкото духовенство и на неговите енориаши, службата се провежда на български език.

В увлекателните разкази на Маньо Стоянов, следващ исторически достоверното, представено с вещина, артистизъм и патриотично вълнение, се открояват образите на реални исторически личности – чорбаджи Вълко Големия, Стоян Чалъков, Захари Зограф, Йоаким Груев, Гюмюшгердан, владиката Хрисант, Найден Геров, Стоян Чомаков, Христо Г. Данов, Тодор Кесяков, Павел Куртович. Като се изключат привържениците на прословутата гръцка „мегали идея”, това са все образи от паметната галерия на пловдивските и българските църковни и просветителски будители – истински водачи на нацията в преломен за историческото ни развитие момент. Със сдържан възторг, който още по-силно въздейства върху читателя, Маньо Стоянов създава художествено-документална проза, притежаваща несъмнени естетически и патриотични качества.

Успехът на тези исторически разкази сякаш са импулсирали автора да пристъпи към създаването на творба, за която Тодор Боров споделя, „че за известното на пръв поглед /.../ е научил много нови неща, а старите е видял в нова светлина”. Това е „Когато Пловдив беше столица. Очерци за Източна Румелия”, излязла през 1973 година и предизвикала интереса на широк кръг от читатели и специалисти. Този интерес не се дължи само на темата, разработвана от славни предшественици като Захарий Стоянов, Иван Вазов, Симеон Радев. Върху нея има натрупана мемоарна литература от автори и дейци като Михаил Маджаров, Стефан С. Бобчев, Тодор Ризов, Иван Стоянович – Аджелето, Иван Андонов, Никола Генадиев и редица други. Българските историци в своите изследвания също така задълбочено са представяли създаването, живота и края на Източна Румелия. Явно е обаче, че наглед обективистичните и лишени от външни ефекти „очерци” на Маньо Стоянов със своята премерена лапидарност и естественост на изказа отговарят на модерните читателски нагласи.

Още в началото на книгата си авторът отбелязва, че неприетото от българите създание на великите сили е „като една от днешните малки държави в Европа – по-малка от Швейцария и по-голяма от Холандия”, за да цитира риторичните поетически въпроси на Иван Вазов:

Туй държава ли е или сновидение?

Какво е туй нещо без среда, без край,

Що дори не може да се начертай?

Какво е туй тяло без глава, без плещи,

Без крака, без ръце, а с търбух вонещи?

Маньо Стоянов деликатно се противопоставя на народния поет, писал това „като българин, а не като геополитик”. Според него „Източна Румелия имаше и среда, и плещ